За агресията у подрастващите, както и за неволите на един човек, който и бездруго не

…смята да става учител.

Тоест аз. С други думи… Ми добре, ще почна отначало. Май не съм споменавала, но следвам Педагогика на обучението по музика в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Това означава следното: аз явно съм всестранно развита личност, с много интереси, които се поддържат в процес на постоянно подхранване. Между другото, по-вероятното е да означава, че още не знам какво точно искам от живота. Или че Животът хабер си няма какво има намерение да прави с мен. Думата ми е обаче за това, поради което липсвах толкова дълго време и оставих блога си да плаче сиротно. А то беше защото хем на работа ме затрупаха с (дишам дълбоко) поръчения, които ако можеше да бъдат готови година преди да ми ги дадат, хем трябваше да ходя в Шумен. За текуща практика. Да преподавам с други думи. Известно време бълвах html-и (това заради работата) и развивах ускорен курс, който смятам да нарека „Да усвоим Романтизма в музиката за 40 минути“(това пък заради следването).

Много е модерно напоследък това нещо с агресията. А агресията у подрастващите винаги е била фактор откак свят е засветувал, честна дума. Само че навремето, когато се млатехме един-друг, просто незнайно защо не ни налазваха на мига камери от всякакви масмедии, което, съгласете се, е фактор. Просто децата са ни повече, ни по-малко, едни малки, общо-взето симпатични идиотчета. Това е. Така се раждат. Господ е геймър и така е решил, а детето после цял живот се зори да трупа левъли. Моето не особено безпристрастно мнение, касаещо внезапната проява (?!) на детска агресия, гласи следното: родителят си има задължения да възпитава отрока си. Учителят си има задължения да обучава и да създава отношение към предмета, по който преподава. Що говоря толкова несвързано, питате? Тоест, не ме питате, ама аз ще си кажа: говоря несвързано, щото ми се спи, та две не виждам, но пък за сметка на това в момента споделям извънредно мъдри мисли, каквито винаги се мотаят в изобилие из главата ми.

Така, продължавам по дневен ред:
Паднаха ми се осмокласници, и който е чел внимателно, ще разбере, че на тях пък им се падна съмнителната чест да слушат откровенията ми за Романтизма. В музиката. Ще пропусна пачите яйца, на които ме насади тяхната госпожа, базовата учителка Теллалова, която на въпроса ми по какъв учебник учат, ме увери, че не им преподава по никакви учебници, а сама си подготвяла уроците. Споменавам това, защото инспектиращата доцентка е един от авторите на издателство „Булвест“ и когато асистентката ме нася и ме навя затова, че не съм ползвала съответния булвестки учебник, въпросната г-жа Теллалова (която е с няколко години по-малка от мен а пропо) невинно заяви, че тя по него преодавала. Да мрат. Аз и бездруго си бях скъсала панталона на някакъв гвоздей, така че колкото и да се опитваха, не успяха да ми довкиснат настроението. Затова пък урокът ми беше малко бижу: ускореният курс по романтизъм се оказа извънредно успешен. За 30 (тридесет) минути (щото асистентката изяде десет минути от часа търсейки пейки и столове, на които тълпата студенти, асистенти и доценти да сядала) моята скромна милост разкри основните причини за възникването на романтизма, изложи разликите между романтизъм и класицизъм, говори за френската революция като фактор за зараждането на тази епоха в културата, наложи й се да изнесе и урок за самата френска революция, която по програма още не се изучава, засегна зараждането и проблемите на различните национални композиторски школи, успя да вгради биографията на някой и друг композитор в картинката и дори имаше възможност и да се слуша музика. Ама ми се паднаха готини хлапета, да са живи и здрави. Е къде е агресията тогава? Спокойно бе, и до нея ще стигна. Гледайте сега, работата е там, че аз трябва да си направя курбан, че не ми се падна да преподавам на Оня Девети Клас, който сполетя готината ми колежка Надя. Нали ги знаете онези американски филми, в които Готин Даскал попада в Училище в Гетото, което приютява онези малолетни кримки, за които не е останало място в Изправителното?

Да, да, за същото говоря. В Ролята на Готиния даскал: Надя. В ролята на малолетните кримки: няколко деветокалсници от Хуманитарната (!!!!!!!!) гимназия. Ъхъ, Хуманитарната, да. А урокът й беше готин – за символите и посланията в съвременната музика, адски интересно. Урокът – да, но аудиторията – леле мале… Като цяло тоя девети клас се състоеше от свестни пубертети, които обаче явно яко са съгрешавали в прежните си животи, защото са наказани докато завършат да траят четири кифли плюс, да го наречем, сводника им. Вероятно в мига, в който напусне класната стая завинаги, тая част от класа, която не се числи към кифлите и сводника, ще вдигне луд купон. Основната кифла се зове, доколкото разбирам, Христина. Изглежда така сякаш нощната й смяна на магистралата е била доста тежка. Едната й другарка пък изглежда сякаш нейната смяна на второкласния път между Шумен и село Макак е взела петилетката за една седмица. Останалите от групичката, пардон, глутничката, пък не се класираха дори и за гумени кукли. Младежът Иван, който бил душата и сърцето на тази мила и незабравима весела команда пък отсъствал, та не можахме да го видим.

Надя трябва да си направи курбан и тя, то се е видяло. Фундаменталната й грешка се състоеше в това да попита каква музика слушат. Всъщност, тя беше предварително осведомена, че са чалгализирани до невменяемост, но искаше да поведе разговора така, че хем да каже какво точно значи „чалга“ (свирня на турски), хем говорейки, да премине да речем към последните напъни на Устата и Софи Маринова, хем й да спомене, че освен поп-фолка има и други музики. Надя е рокерка имаше неосъщественото желание да им каже туй-онуй, белким им стане интересно. И щеше да стане де, ако го нямаше Факторът „Кифла“. Добре, аз наистина не мога да го възпроизведа, честно слово! Онуй лавна, че слушало чалга. Надя я попита с какво я привлича чалгата, с идеята да направи паралел – че човек по принцип търси в музиката разпускане един вид. Примерно оная да каже „Ми разпускам с чалга“, а Надя да й отговори: „Ето, имаме нещо общо, само че аз разпускам с рок. Вкусове всякакви!“ Примерно. Факторът „Кифла“ обаче се състои от комплексирани, разгонени, малолетни кучки. Водачката на сплотената им глутница, кифла Христина, се разписка, че тя само чалга слуша (тука верното й кученце от женски пол, чието име не разбрах, успя да вмъкне реплика към един съученик, че такъв бой щял да яде, щото слушал метъл), но че всички чалга-певици са грозни. Състоят се от силикон и грим. И тя ако имала грим, и тя щяла да стане първа красавица. Съжалявам, че не бях на мястото на Надя, щото пламнах от горещото желание да я осветля, че в нейния случай не й е помогнало. Друга кифла призоваваше Надето да драснела един кючек. Четирите много употребявани сладкарски изделия вряскаха и кряскаха в хор, демонстрирайки потресаващо кухоглавие, пълна липса на каквато и да била следа от естетически ценности и можеха да служат като реклмано лице на фирма, произвеждаща капаци за коне. Ето, аз например нямам определен стил в музиката, който да ме кара да се гърча от екстаз. За сметка на това ми харесват отделни неща – кефя се на някои метъл балади, роня сълзи на операта „Тоска“, куфея, напоследък си падам по Хуанес… Май единствено не успявам да намеря общ език с додекафонията, не мога да се увредя дотам. Колко точно трябва да си забит, пита се, за да чувстваш към абсолютно всяка музика, която не е чалга същото, което аз изпитвам към додекафонията, а?

Не, хора, трябваше да го видите! В началото зациклиха на рефрена „Ма тя Мария е ниска!“ (Мара Отварачката това). Към петнадесет минути само трябваха, за да излезем от тая фаза. Надя се опитва да насочи разговора към нещо, което не касае външния вид на тоя или оня, но ние бяхме във фаза „Отварачка“. Опитвах се да осъзная от къв чеп чак толкоз пък бяха тез припадъци по чалгата, като от тема „Мара е ниска“ преминахме на „Глория е грозна“. После осъзнах, че външния вид на фолк-дивите, ако се приведе на думи в състояние, удобно за ходене по него, допринася за вдигнатите глави на кифлите. Те са малки комплексарки. Ако певиците, изпълняващи любимата им ненатоварваща единствената им мозъчна клетка музика, състояща се в монотонни каканижения с обем от има-няма три тона, са грозни, следователно ние сме готини. Щом сме готини, целият клас е по-долен от нас. Съответно целият клас е комплексиран, а учителят се занимава не с преподаване, а в обръщане на специално внимание на нееднократно споменатите пикли. Голям праз, че някой ученик имал нещо за питане, нещо за казване, или изобщо някакъв друг интерес – единствените, които имат непрекъснато думата, щото не знаят как да си затварят устата, са Кучката и верната й глутница. Говорих с останалите деветокласници, те ме успокоиха, че нищо не сме видели. Идиотките се държали в тоя час сравнително прилично, щото хем сме им били непознати, хем младежът Иван, който явно им действа като стероид, липсвал. Да сме влезели в друг час да видим…

Знаете ли, имам такъв спомен от първи клас. Помня почти всеки учебен ден от живота си на първокласник, защото имахме нещастието да имаме съученик с някакво психическо увреждане. Единия ден търчеше подир нас с ножица, за да ни вадел очите, втори ден пребиваше дете, за да го накра да изяде туба с лепило, трети ден изважда въздуха на съученичка, щото му станала нещо несимпатична… Когато във втори клас разбрахме, че е в друго училище, всички дружно, во главе с учителката, изпаднахме в див екстаз и не излязохме от това състояние поне месец. Тези деветокласници, с които говорих, изглеждаха точно като мен и съучениците ми първокласници, преди споменатия младеж да вдигне тежкото си иго. И това защо? Щото на мама и тати им е все през тая за дъщеричките, оставят ги на възпитанието на учителя, който обаче е учител, не възпитател, деба! Не, честно слово, идея си нямате за какво иде реч, трябваше да го видите! Ако Кулио беше там, щеше да съчини поп-фолк хита си „Чалга перъдайз“…

To be continued… >.<

P.S.

Хехе, да живеем ние, интернет-потребителите! 🙂 Доживях и аз да стана Личност на Годината. В световен мащаб! 😉 😛