Шок! Ужас! Регулация на Фейсбук!

През 1967-а Стенли Милграм извършва експеримента за „малкия свят“ и наистина доказва теорията на шестте степени (макар самият той да не я нарича така), според която между всеки двама души на света стоят пет познанства. Тоест ако живеехме през 1967-а и аз решах да осъществя връзка с примерно Ален Делон, щяха да са ми необходими петима души, като последният щеше е в състояние лично да му предаде посланието ми.

И това, забележете, е четирийсет години преди да се развихри Фейсбук.

Това, което направиха социалните мрежи е, че допълнително смалиха света. Технологиите в немалка част от случаите са нещо чудесно и освен до куп чисто физически удобства – като да ровичкаш из каталога на Нетфликс, докато си чатиш с приятелка по месинджъра, а прахосмукачката робот прилежно почиства пода – доведоха до немалко проблеми и въпроси от всякакво естество.

Когато възникна Фейсбук, все едно се създаде нова територия. Безкрайна територия в безкрайната територия на интернет. Фейсбук дойде и изсмука живеца на форумите и блоговете, реорганизира дейността на информационните медии и начина на отразяване на информацията, дори преоформи и политиката и политическото общуване. Съмнявам се, че Зукърбърг и Дорси са предполагали бъдещото въздействие на Фейсбук и Туитър върху световната общественост и политика.

Фейсбук се яви и рече: „Сберете се тук, има място за всички, правете каквото щете.“  Доста може да се говори защо точно стана така.

Ако сравним Фейсбук с по-големите му братовчеди, форумите, той е далеч по-неудобен. Форумите обикновено са тематични, разделени са на секции, във всяка секция човек може да публикува тема, хората могат да коментират тези теми, отговорите вървят последователно, разделят се на страници и пр. Ако примерно човек го интересува дали в даден форум има публикация за тема, която го вълнува, може да въведе термина в търсачката и тя или ще го отведе точно там, където иска, или ще се окаже, че този въпрос все още не е бил обсъждан.

Ако сравним Фейсбук с другите му роднини, блоговете, той пак е по-неудобен. (Да не говорим и колко е грозен след последния ъпдейт, но това е друга тема). Човек си е създал блог, пише си в него, публикациите му са озаглавени, разделени са тематично, сложени са им етикети, но дори и авторът да е пропуснал да укаже тематика или да сложи етикет, в общия случай готовите платформи като WordPress или Blogger предоставят достатъчно добри търсачки, чрез които въпросната публикация лесно би могла да бъде намерена.

Но все пак Фейсбук се превърна в глобален феномен. Не се наемам да се изказвам категорично за причините, мога само да гадая. И гадая, че причините са някои човешки качества, които е прието да не се смятат за особено положителни. Прекалено висока самооценка, себелюбие, воайорство, склонност към клюкарене, необосновано желание за прекомерна изява, фалшиво усещане за прекомерна значимост и всичко това в съчетание с инструмент, предоставящ безкрайно лесен достъп до световната „сцена“. И фактът, че в момента пиша това, доказва, че тези качества явно са присъщи и на мен.

Лоши ли са Фейсбук и Туитър обаче? Като идея – едва ли. Мен може и да ме е ужасно яд за отмирането на блог културата и за затлачването на форумите в полза на Фейсбук и в по-малка степен на Туитър, но това не значи, че тези социални мрежи са нещо лошо.

Но лошото го има и сега ще опитам да го формулирам. Проблемът е, че Фейсбук и Туитър станаха прекалено огромни. Практически безгранични. И в същото време контрол практически липсва, а доколкото го има, е напълно непредсказуем и случаен.

Обикновено контролът се възприема първосигнално като налагане на цензура. Само че няма хармонично общество, в което да няма правила, които да се спазват и органи, които да се следят за спазването им.

Въпросът е какъв да е контролът: севернокорейски тип или западнодемократичен тип.

Там е работата, че във Фейсбук и Туитър контролът е севернокорейски. Подчинени са на едноличната воля на Големия шеф™, но всъщност това не е проблем, понеже някак автоматично се приема, че защото платформите са частни, Големият шеф™ може да прави каквото си реши.

Ето я най-важната разлика между Фейсбук, Туитър и произволен форум. Форумът има администратори и модератори. Модераторите обикновено модерират определени секции, към които имат определен интерес (примерно „Филми“, „Романите на Даниел Стийл“, „Гоблени“ или каквото още би могъл да се сети човек). Администраторите ги контролират в случай, че някой се е развихрил прекалено или е пропуснал нещо. Но важното в случая е едно! Че администраторите и модераторите са съвсем истински хора, до които потребителят има съвсем пряк достъп – ако не личен, то поне може да се свърже с тях по имейл или дори чрез друг потребител, за който е наясно, че се познават.

Човек и добре да живее, най-сетне стига до bg-mamma 🙂

Тоест, ако някой ти изтрие публикация, цензурира твое мнение или дори те банне, имаш възможност да преговаряш с този съвсем реален човек или да поставиш въпроса пред цялата форумна администрация.

Да, но как стоят нещата във Фейсбук?

Апологетите му обикновено изричат вълшебната фраза „Това е частна платформа и ти нямаш право да търсиш отговорност на собственика ѝ.“ И приключват. Хипотетично са прави. Само че тази частна платформа може да прокарва политики, да оформя общественото мнение, да създава алтернативна реалност, дори да управлява държави (виж Доналд Тръмп или редовните включвания от черния джип по пътищата на родината). С едно щракване на пръстите Марк утре може да прокара ислямски фундаментализъм. Достатъчно е да блокира определени канали и да започне да „пуска“ само наукообразни статии, възхвалящи салафизма. Примерът е екстремен, разбира се, но социалните мрежи работят именно така. Точно такова въздействие оказват.

Истината е, че във Фейсбук цензура има. Само че е напълно безконтролна и често пъти необяснима. Обикновеният потребител рискува да получи вечен бан, ако употреби думи като „негър“, „педал“ или е публикувал снимка, на която се вижда разголена женска гръд, независимо от контекста. Например думата „негър“ на български не е обидна, обидно е ако наречеш човек „чернилка“, „маймуна“, „печка“, „сажда“ и пр. Това, че в англоезичния свят това е преднамерена обида не означава, че е обида и в Тутракан. Един познат получи бан, защото обясняваше как набил педала (на колата). Ставаше въпрос за избягване на тежко ПТП на косъм и нямаше абсолютно никакъв хомосексуален контекст. Веднъж получих бан, защото бях пуснала линк към сайт, предлагащ произведения на изкуството, а там извътре имаше и картина на голо женско тяло. А друг път акаунтът ми беше спрян за цял месец, защото докато защитавах правото на хомосексуалните да организират гей прайд, очевидно бях употребила думата „гей“. За обикновения потребител не съществува абсолютно никаква възможност да се свърже със съпорт, с някакъв жив човек, който да провери случая и да прецени адекватността на наказанието.

Из статия със заглавие „Протестна вълна срещу джендър стратегията за детето“ от сайта paragraph22

Наред с това обаче съвсем щастливо и необезпокоявано в безбрежния океан на Фейсбук си съществуват мракобесни страници, групи и профили. През 2019-а малка България беше само на крачка от обявяването на война на Норвегия заради разпространяването от определени личности и кръгове убеждение, че Националната стратегия за закрила на детето цели изпращането на българските деца в тази скандинавска държава. През 2018-а много сходно брожение затвърди в немалък брой потребители на социалната мрежа убеждението, че Истанбулската конвенция цели не само въвеждането на „третия пол“, но дори и насилствена промяна на пола на децата още в детската градина. Абсолютно никакви доклади до имагинерната администрация на Фейсбук не помогнаха за пресичането на тези канали, част от тях си съществуват и до днес, макар да не са толкова активни, защото са заети да громят „измамата COVID“, но пък подклажданите брожения доведоха до нератифицирането на Истанбулската конвенция, неприемането на Стратегията и отлагането на приемането на Закона за социалните услуги (което пък доведе до ред проблеми за хората, обект на този закон).

Но всичко е наред, понеже това е частна мрежа и собственикът сам си решава какво да прави с нея.

Лично съм докладвала безброй пъти страници с нацистко съдържание; публикации, в които хора безметежно и опитно обясняват изобретателни начини за избиване на улични животни, придружени с изобилен снимков материал – ето как стъпквам глава на куче, ето как се сипва антифриз и пр. Лично съм докладвала фалшиви публикации – за пръскани през кемтрейлс ГМО ваксини и всякакви абсурдни идиотщини. Познайте от първия път колко пъти тези страници/публикации са били сваляни. Ако и вие сте го правили някога, няма нужда да гадаете. Само че тези публикации/страници имат хиляди и хиляди споделяния, в повечето случаи от хора, които все още не са разбрали, че присъствието на нещо в интернет не е необходимо и достатъчно условие то да е истина.

Познайте от първия път дали ако бъде докладван, ще бъде блокиран потребител, позволил си да публикува своя собствена снимка с цигара.

Социалните мрежи са царството и господарството на когнитивните заблуди. Дори грамотни и донякъде начетени хора вярват безкритично на всяка информация и я споделят също толкова безкритично. Дали ще е цитат, приписан на човек, който никога не го е изричал, дали ще е абсолютно фалшива информация (полицията е арестувала папата например), дали ще е псевдонаука, но Фейсбук е тръбата, от която се пълни басейнът на собствената ни наивна посредственост. Не разбираме нищо от квантова физика, но попадаме на информация, че ще ни ваксинират с квантови ваксини и изпадаме в ужас. Абсолютно не съществува възможността просто да си признаем, че няма как да разбираме от всичко и че фактът, че щом сме първокласни метеоролози не означава, че ще си налепим добре фаянса в банята. Не съществува възможността да се доверим на авторитетите, защото ние знаем най-добре.

Накрая инженери спорят с имунолози за имунология, шивачки се карат с езиковеди за правопис и ако Фейсбук имаше столица, тя щеше да се казва Дънинг-Крюгер.

Evan Agostini/Invision/AP

Фейсбук и Туитър се превърнаха и в платформи на омразата. Ето например небезизвестния случай с Джоан Роулинг. Авторката, написала седемтомна детска антинацистка библия, трябваше да прочете собствения си некролог, понеже убиецът в последния ѝ криминален роман е транссексуален. Което, разбира се, автоматично означава, че тя мрази транссексуалните хора и следователно трябва да умре. Туитър подейства като дяволска лупа, като увеличи и изврати до безкрайност предполагаемата простъпка на авторката. Беше наричана Менгеле и как ли не още. Но – разбира се – ако се следва същата логика, тя все ще е лоша. Ако убиецът е средностатистически хетеросексуален мъж, тя ще е мъжемразка. Ако е средностатистическа жена, ще е женомразка. Ако вкараме и расовите характеристики на измисления литературен герой, Роулинг при всички случаи и ще е расистка.

И целият този напълно преекспониран скандал нямаше да стигне до нас без изключителното съдействие на социалните мрежи.

Разбира се Роулинг реагира неособено разумно, но не се подписвам, че в състояние на афект, когато немалка група хора ме обвиняват в несъществуващо престъпление и ми пожелават смъртта, щях да постъпя по-зряло.

Доктор Мат Тейлър се разплаква, докато се извинява. Снимка: „Гардиън“

Да си спомним и Мат Тейлър – „мозъкът“ зад мисията „Розета“, при която апаратът „Филе“ каца на комета. (Кометата е 67P/Чурюмов-Герасименко, ако ви интересува). Човекът превъзбудено разказва за този небивал успех, но скоро след това е доведен до сълзи и е принуден да се извинява, защото група фрустрирани жени се били почувствали обидени от… ризата му. С която е облечен, докато съобщава, че „Филе“ е кацнала на кометата с непроизносимото име. И която риза му е подарък от приятелката му. Не е новина, че някоя глупава жена не е слушала думите му, не е прозряла значимостта на станалото или не се интересува от комети, а просто е видяла мъж с риза, която някак я е обидила. Новина е, че благодарение на социалните мрежи тази глупост с десена на ризата се превърна в лавина, която затрупа съвършено невинен човек.

Съвсем различно е срещу теб да се настърви малка група хора – примерно по някаква причина, била тя заслужена, или не, те нарочат колегите ти, съучениците ти или съфорумците ти от форума за печива и плетки – и съвсем различно е срещу теб да се изправи „цялата“ интернет общност, която естествено, че не е цялата, но на теб ти се струва, че е, защото наистина хиляди споделят желанието си да умреш, понеже имат компетентно мнение как и какви романи да пишеш и с какво да си облечен, докато го правиш.

В съвсем нашия си конкретен случай, на българска земя, Фейсбук управлява държавата и държавата се управлява от Фейсбук. Дадох по-горе примерите с Истанбулската конвенция и Националната стратегия за закрила на детето. Всякаква експертиза беше пренебрегната, защото мрежата позволи не само разпространението, но и лавинообразното нарастване на абсурдни лъжи – SOS Детски селища крадат български деца, UNICEF краде български деца, Норвегия краде български деца (за източването на адренохром дори няма да говоря) – и сетне от вездесъщата джипка ни се низпослава решението, че спорните актове се отменят или отлагат.

Пробвали ли сте впрочем да докладвате Бойко Борисов за разпространение на фалшиви новини? Обзалагате ли се, че ще позная какъв ще е резултатът, ако го направите?

Оттук можем да се запитаме кой в крайна сметка управлява държавата. Да де, ясно, платформата е частна, Зукърбърг може да прави каквото си ще… И очевидно може да получава внезапни спорадични пристъпи за желание да модерира платформата си при определени обстоятелства (виж банването на Тръмп).

Какво е решението ли? Откъде да знам? Например би могло вместо на ботове модерацията да се повери на хора. Или поне да има съвсем истински хора, към които да се обърнеш, ако си отнесеш бан от бот, защото се е тригърнал на „гей“ от „гей прайд“ или е разчел грешно „набивам педал“ (на автомобил). Опитвали ли сте се да оспорвате бан? Чакайте да позная какъв е бил резултатът и ми се струва, че ще позная от първия път. Допускам, че в крайна сметка Зукърбърг ще трябва някак да отдели някой и друг долар, защото това би означавало повече заплати за живи модератори, отколкото в момента е склонен да плаща, но поне за момента аз друг начин не виждам.

Та така, това бяха моите пет лева. Щяха да са пет стотинки, но, нали разбирате, инфлация…