Или „Паралелни реалности“.
Повод за тази ми публикация е прочетеното днес в e-vestnik. Там е публикувано следното писмо от г-н Раймонд Вагенщайн от ИК „Колибри“:
Уважаеми колеги и представители на българските медии,
Добрата новина е, че на 27 и 28 април голямата мексиканска писателка Лаура Ескивел пристига в България по покана на Мтел и със съдействието и активното участие на издателство „Колибри“, за да връчи награди на конкурса Мtel Media Masters и да се срещне с българските си читатели. Лошата новина е, че издателство „Бард“ вече седем години пиратства нейна книга.
От 2011 г. издателство „Колибри” притежава правата на всички книги на Лаура Ескивел, включително и на първоначално издадената от „Бард” под заглавие „Раздавачът на щастие”, договорът за която е сключен през 2001 г. с тригодишна давност и е изтекъл през 2004 г. Независимо от това, в нарушение на законовите и морални норми, през 2006 г. „Бард“ пускат на пазара ново издание на книгата, при това с нова корица, а през февруари 2011 г. – нов тираж.
Явно научили за посещението на г-жа Ескивел от преводачката на въпросната книга (от чийто превод по-късно се отказахме), от „Бард” веднага решават да се възползват от това посещение, организирано с чужди усилия и чужди средства, и разпространяват нов тираж от книгата. Информирахме Casanovas & Lynch, агенцията, която представлява правата, и ето какво ни отговориха:
„Относно изданието на „Бард”: През 2008 г. получихме информация, че през ноември 2001 г. са отпечатани 1500 екземпляра от книгата и оттогава не е имало нови издания. Договорът е изтекъл през 2004 г., така че тази книга не трябва да бъде на пазара. Тъй като вие („Колибри“) сте носителите на правата за България, имате право да ги съдите за това, че продават книгата, за която вече нямат права. Нещо повече – нито веднъж досега не сме получили от тях отчет за продажбите.” Отскоро подагент на Casanovas & Lynch за България е агенция „Ана”, откъдето могат да потвърдят случая.“
Ще оставя настрана историята как от БАРД „пиратстват“ книга на „Колибри“ от 7 години, за която същите „Колибри“ са получили правата през 2011-та, защото взаимоотношенията между двете издателства не ме касаят особено. Да се разберат. Вместо това ще ви обясня причината за странното заглавие на статията ми, че сигурно се чудите.
Някъде през февруари месец тази година Елена Дичева, изтъкнат испанист, получава предложение от ИК „Колибри” да преиздадат превода й на „Бърза като желанието” (Tan veloz como el deseo) от Лаура Ескивел, издаден от ИК „Бард” под заглавието „Раздавачът щастие”. Дават й срок до 7 март, за да си прегледа превода и да им го изпрати. Тя закъснява с 3 дни след уговорения срок, докато огледа текста си отново, тъй като не е съгласна с някои редакторски интервенции (смененото заглавие е само една от тях). Изпраща текста на 10 март. Постъпила е твърде наивно, като си разпространява файла с превода, без да е подписала някакъв договор, разчитайки единствено на дадената дума. След като не получава отговор, на 11 март звъни по телефона и провежда безумен диалог, чието първо изречение е именно „Получихме вчера мейла с файла ви, но нямахме интернет да ви отговорим“…
След това я уведомяват, че тъй като е закъсняла, са дали текста на друг преводач. „Но нали бързахте да го издадете?“, недоумява Елена Дичева. „Е, ние вече сме в напреднала фаза“, отговарят тези, дето са получили мейла, но не са могли да отговорят, щото са нямали интернет.
Да кажем обаче, че не е невъзможно някой кадърен преводач да „напредне“ текст на Ескивел за няколко дни. За което нямаме доказателства, нямаме, както се казва. Обаче пък разполагаме с варианта на Елена Дичева, плюс варианта на ИК „Колибри“, под чието име е подписана госпожа София Каталан. Ето защо ние, в частност аз, можем да си позволим да предложим някои произволни кратки откъси. И така, да поиграем на „Открийте разликите“:
От „Раздавачът на щастие”
Лаура Ескивел
Прев. Елена Дичева
Редактор: Лилия Анастасова
ИК „Бард”. София, 2001.– Какво е хикареро?
– Този, който сипва пулке* в чашата с хикара**. Но това беше едно време. Сега вече няма. Всичко свършва. Чуеко вече умря, и ние сме натам … затова гледам да я карам криво-ляво, докато имам дни. Играя боличе***, това го обичам най-много, три пъти седмично, играя с едни господа и госпожи, на повече от шейсет години, ама още ги бива за боличе, даже има един, дето скоро стана на деветдесет, но още играе, и играе добре, представяш ли си? На тия години! Вдига топка 10 ливри****! Лошото е, че вече започнаха да взимат по осемдесет песос на линия, а това за нас е много скъпо, щото с нашите пенсии за кое по-напред. Не стигат. Хубавото е, че един ден, както си вървях по “Съливан”, открих боличе на горния етаж на магазин за обувки. Там играеха едно момиче и един господин. Попитах ги дали може и аз да играя и ми казаха, че това място сутрин е за пенсионери на ИССТЕ*****, пък аз им казах, че и аз съм пенсионер, но на Общественото осигуряване, а те ми отговориха, че няма значение и мога да играя. Там се плаща по осемнайсет песос на линия, но за пенсионерите е по девет и освен това ни черпят по едно кафе. Понеже много се имам със съдържателката на ресторанта, тя ме черпи по две-три чаши, а аз от време на време й нося бонбони. Нали разбираш, затова се отнасят много добре.––––––––
*Бяло и гъсто алкохолно питие, характерно за Латинска Америка. – Б.пр.
** Малък дървен съд за пиене. – Б.пр.
*** Игра, подобна на кегелбан. – Б.пр.
**** Мярка за тежина, равна на 0,4536 кг. – Б.пр.
***** Пенсионен осигурителен институт. – Б.пр.
––––––––……….
– Здравей, дъще, как си?
– Добре, мамо, а ти?
– Както обикновено. Нали знаеш, ядове никога не липсват! Но няма какво да говорим за мен. Я дай да те видя. От кога не си идвала насам?… Дъще, много си отслабнала! Вече ти казах, че хич не бива да се изтощаваш в грижи за баща ти. Имаш нужда от почивка, да отидеш на плаж, да се попечеш на слънце. На твое място щях да го изпратя някъде, където да се грижат добре за него, за да можеш да живееш нормално. Изглеждаш изтощена, уморена, а и за децата сигурно никак не е лесно с толкова хора вкъщи, не е справедливо…
– Но не е справедливо и да пратя татко в старчески дом. Вече говорихме …
– Добре, добре, няма да спорим. Не ти се меся, само ти казвам какво мисля, че трябва да направиш… Слушай, я ми кажи как е Перла.
– Добре, мамо, заета е с годеника си…
И:
От „Със скоростта на желанието”
Лаура Ескивел
Прев. София Каталан
Редактор: София Бранц
ИК „Колибри”. София, 2011– Какво е хикареро?
– Този, който налива пулке* в чашата с хикара**. Но това беше в ония времена. Сега вече няма такива работи. Всяко нещо има край. Чуеко умря, и ние сме затам, затуй гледам да карам някак, докато все още ме бива. Играя боличе***, много обичам, три пъти седмично. Играя с едни шейсетгодишни господа, ама още ги бива за боличе. Даже има един, дето скоро стана на деветдесет, още играе, и то добре, представяш ли си? На тия години да вдига топка 10 либри****! Лошото е, че вече взимат по осемдесет песос на линия, а това за нас е много пара, щото с нашите пенсии за кое по-напред. Не стигат. Добре, че един ден, както си вървях по “Съливан”, гледам салон за боличе на горния етаж на магазин за обувки. Играеха едно момиче с един господин. Попитах ги дали може и аз да поиграя и ми казаха, че това място сутрин е за пенсионерите на ИССТЕ*****. Отвърнах им, че и аз съм пенсионер, но на Общественото осигуряване. Нямало значение; и започнах да играя. Там се плаща по осемнайсет песос на линия, но за пенсионерите е по девет, а освен това ни дават по кафе. Понеже се имам със стопанката на ресторанта, тя ме черпи по две-три чаши, а аз отвръщам с бонбони. Нали разбираш, затова се отнасят много сърдечно.––––––––
*Гъста и бяла алкохолна напитка, характерна за Латинска Америка. – Б.пр.
** Съд за наливане. – Б.пр.
*** Игра, подобна на кегелбан. – Б.пр.
**** Една либра е равна на 459 грама. – Б.пр.
***** Пенсионен осигурителен институт. – Б.пр.
––––––––……….
– Здравей, дъще, как си?
– Добре, майче, а ти?
– Ами все едно и също. Нали знаеш, ядовете край нямат! Но да не говорим за мен. Чакай да те видя, отдавна не си идвала насам… Дъще, много си изпосталяла! Нали ти казах, че не искам да се претрепваш в грижи за баща ти. Имаш нужда да си починеш, да отидеш на плаж, да се попечеш на слънце. На твое място щях да го изпратя в дом, където да се грижат добре за него, за да можеш да живееш нормално. Изглеждаш изтощена и уморена. За децата, предполагам, никак не е лесно с толкова хора вкъщи, не е справедливо…
– И не е справедливо също да пратя татко в старчески дом. Вече говорихме …
– Добре, добре, няма да спорим. Не се меся в живота ти, а само казвам какво смятам, че трябва да направиш… Кажи сега, какво става Перла?
– Добре е, мамо, заета е с годеника си…
Е, има ли нужда от коментар?
Pеалността е въпрос на гледна точка... 
Преводачът има авторските права върху превода независимо от това, кой издател има правата за разпространение. Г-жа Елена Дичева може съвсем спокойно да осъди ИК „Колибри“ за тази кражба на интелектуалния й труд.
Обаче как се обясняваше надълго и нашироко човекът начело на „Бард“ преди месеци как пиратството накърнявало преводачите.
Как виеше, че „Читанка“ са най-отвратителните хора живеещи на планетата и как крадат чужди трудове и плодове на тежък труд.
Говорете ми за последователност…
Второто горе е набързо преправен текст. Познава се по това, че изреченията са пипнати само на едно място, а останалата част е оставена както е. Обикновен похват при редактирането. При превода, ако се прави на чисто, изречението трябва да се получи със собствена (в случая различна) структура и лексика.
В дадените текстове вторият е станал малко хашлашки, например „дават ни по кафе“.
През соца София Каталан беше мрачна и груба квадратна леля. Сега сигурно е мрачна и груба кубична баба. Не е известна като преводачка, но това й е по силите да го направи. При този обем е спокойна работа за една седмица. Виждал съм преди пет-шест години само един неин превод при букинистите във вид на овехтяла книга за 2 лева, беше от една преводна серия, започната у нас през 90-те, наречена „Вертикалната усмивка“. По смисъл, за който не се сеща, означава това, което имат жените долу, и е годишна награда за испаноезичен „еротичен“ роман. Е, та тя беше превела един от тях. Сега може да се попрочуе малко покрай тупурдията на Вагенщайн. :-)))))
Напишете в „Гугъл“ „La sonrisa vertical“, че ме е срам да ви дам линкове. :-)))))
София Бранц е добра редакторка с хубав език, но е специалист по руски, а не по испански.
В цялата работа на мен много ми харесаха две неща и ще ги използвам интензивно в бъдеще:
„Как не те е срам! От седем години пиратстваш една наша книга, която купихме тия дни!“
и
„Получих имейла ти, но не можах да ти отговоря, защото нямах интернет.“
Благодаря, Марфа, за обогатяването! :-)))))
Госпожа Каталан не я познавам и не бих си позволила да й давам квалификации.
Обаче наистина много се смях на онова с мейла, а чак впоследствие забелязах как някой пиратства от седем години нещо от някой друг, който е получил договора за същото нещо тия дни. От цялата работа потърпевшата е Елена Дичева. Наистина смятам, че трябва да ги съди.
Да добавя нещо и аз.
Примерите, които привеждам са произволни. Просто отваряш тук и там…
2001 – Е. Дичева:
Тя беше най-малката дъщеря от четиринайсетте деца в семейството и, естествено, най-любимата. Беше получавала всичко, от което се нуждаеше, че дори и повече. Семейство Ласкурайн винаги се беше радвало на голяма популярност, понеже беше първото в квартала с телефон, а по-късно – и с радио. Бащата на Луча, дон Карлос, беше убеден, че парите са абсолютно необходимо условие човек да влезе в модерния свят, да ползва благата, предлагани от техниката. И никога не пожали пари за закупуване на съвременен уред, който би направил по-удобен и привлекателен семейния живот. Жена му беше безкрайно благодарна за това.
2011 – С. Каталан:
Тя беше най-малката дъщеря от четиринайсетте деца в семейството и, естествено, най-любимата. Беше получавала „от пиле мляко”, че дори и повече. Семейство Ласкурайн се радваше на голяма популярност, понеже беше първото в квартала с телефон, а по-късно – и с радио. Бащата на Луча, дон Карлос, знаеше, че парите са най-важното условие човек да стане част от модерния свят и да ползва благата, предлагани от техниката. Така че не пожали пари за всеки съвременен уред, който би направил по-удобен и привлекателен семейния живот. Жена му беше безкрайно благодарна за това.
Значи, съществува едно такова нещо, наречено „глотометричен анализ”. Който доказва автентичността на текст, независимо от редакторските интервенции в него.
Доказуем пред съда.
Боя се, че г-н Вагенщайн просто не е в течение за това и тепърва ще си има големи неприятности.
Аз пък вдигам тост за сеньора Ескивел! Пожелавам й още дълги години живот на тази планета и то живот, изпълнен с вдъхновение! Нека този живот да бъде пълен и с още много издателства, агенти, преводачи в още много държави, които се карат, съдят и спорят за 30-те сребърника срещу туй, което е дадено безплатно от Бога…
Стана ли време за пиене? 🙂
Точно така, сеньората да я издават и други издателства освен „престижното и авторитетно издателство“ „Колибари“ 🙂 Ама у нас май няма да може сега, защото те са я купили цялата от седем години – ехе-е-е-е, още този февруари. А може би март 🙂
Защо да се карат хората? В книгоиздаването не се карат всички и непрекъснато. Карат се само където си покаже рогата някой такъв.
То наближава комай време за лягане вече… 😆
ако Г-жа Елена Дичева реши, с удоволствие бих и съдействал за адвокат. Колибри проявиха невероятна наглост която трябва да бъде наказана. Тържествено обещавам да не си купувам техни издания.
Всъщност, сега като чета писмото, Колибри не се оплакват, че Бард са изпиратствали книгата *от тях*, а че просто са я преиздали след като е изтекъл договорът им за правата. Това прави и Бард виновни – наглостта на Колибри обаче е многократно по-голяма в конкретния случай.
Е как да не се, като се оплакват точно от това: „Седем години ни крадат наша книга.“ Кой краде седем години нещо, което е на „Колибари“? „Бард“. Кое е то? Лаура Ескивел? Откога е тяхна? От два месеца.
Това е все едно да се свалиш с любимото момиче на живота ти през 2009 и да започнеш да му държиш сметка какво е правило през 2006. Кой нормален прави така?
Друг е въпросът докога „Бард“ имат договор. Но! Във всеки такъв договор има условие, нашите са за три години обикновено – останали количества, които могат да се продават за довършване. Колко прави? 2007. Добре, оставили са книгата още, това формално е нещо… добре, да го хвърлят ли?
И все пак – този превод, много тъпа история.
Марфа, не предлагам адвокати. Не знам защо, но хората харесват като се явявам, подавам едни листове и казвам със стипчив глас и нерешителен поглед: „Не знам, господа, може би можеше още, но анализът е този.“ Те гледат и си казват: „Ами щом той (не ме познават изобщо) така казва, значи е така.
Да опитаме.
Стана ми ужасно смешно, хрумна ми „видни експерти“ 🙂 И кои видни експерти ще са това на делото в съда? Така де, по текста на превода. Рониевич на 60, Каталан на 70, освен да намерим някой Коен на 90, с шапчица, е къде ще го търсим такъв? Ох, ще умря! Страхотна ситуация :))))))
Pingback: Получихме вчера мейла с файла ви, но нямахме интернет да ви отговорим… | Bulgarian Blog
За „обичането” става въпрос:
2001
„Обичам” е глагол. Човек разкрива любовта си с дела. И можеш да се почувстваш обичан само когато друг ти показва любовта си с целувки, прегръдки, ласки и прояви на щедрост.
2011
„Обичам” е глагол, действие. Човек разкрива любовта си с дела. И можеш да се почувстваш обичан само когато друг отвърне на любовта ти си с целувки, прегръдки, ласки и прояви на щедрост.
Работила съм с „Бард“ и мога да кажа, че са много коректни към преводачите си. На мен ми платиха за преиздаване на мой превод, който бях правила за друго издателство и чиито права бяха изтекли. Обадиха се, извикаха ме и ми платиха. А можеха просто да си го редактират и да си сложат измислено име за преводач и аз да не взема нито стотинка. Нито някога щях да разбера, че са преиздали книгата.
А за направеното от „Колибри“ съм втрещена. Още повече че за тях се знае, че работят много със субсидии, така че не са зле с парите.
А цялата история доказва за сетен път, че на никой не му пука за творческия труд, когато реве против пиратството. Пука му само, че ще си загуби посредническата комисионна. А не че авторското право остава незаплатено. Аз съм преводач и автор на текстове и много добре знам колко ми е „платено“ и защитено правото и кой е по-богат – творецът или посредникът.
Аз, да си призная, не мога да открия логика в действията на „Колибри“, а наистина се опитвам. Ако въобще не се бяха свързали с Елена Дичева и бяха издали превода й с незначителни корекции, напълно възможно би било жената никога да не се досети за станалото. Да, съществува вероятността да си купи книгата, просто за да види от чисто любопитство как се е справила колежката й, но пък като нищо би могла и да не го направи. А така привлякоха вниманието й, което просто нямаше как да не я подтикне да се сдобие с новото издание по най-бързия начин, при което дори не се посвениха да бият камбана колко са ограбени (от цели седем години, дълго време преди въобще да им хрумне да закупят правата за издаването на книгата). Ужасно ми е трудно да намеря обяснение, честна дума.
Няма как да стане така. Ако й издадат превода, то тогава й дължат авторски екземпляри. Ако го издадат под чуждо име, тя може да разбере, като влезе в някоя книжарница и го види. Тогава скандалът ще е още по-голям, защото са си премълчали. Опитали са се да си вържат гащите. Но не се е получило. Много жалко, „Колибри“ минаваха за елитно издателство, а сега ще имам едно наум никога да не работя с тях, защото виж какви инфекции стават. С издателствата, с които работя, това никога не може да се случи.
Освен това – тя е трябвало да подпише договор. Това е стандартна процедура. Аз никога не почвам да правя превод без договор и аванс. Тогава си защитен.
Само един път не подписах договор с едно суперпаршиво издателство, защото се полакомих за високия хонорар и такъв номер ми извъртяха, че още го помня и ми държи влага.
Ако не ти предложат предварително договор и не ти дадат аванс – нищо не почвай да правиш, това са несериозни работи. Също така – предложение за много по-висок от обичайното хонорар също вече ви говори за нещо съмнително.
Ха, и аз имах подобен случай с работа със суперфалшиво издателство, за което се полакомих да работя без договор. 🙂 Нищо де, което не ме убива, ме прави по-силен, нали така беше? Човек се учи от грешките си. Забавното е, че името ми седи на превода, но получих една трета примерно от парите. Но нека ми, да съм мислела.
Не знам как ще се оправяме с този човек. За мен е периферен, неконцептуален, някакви готварски книги, книги на баща му, селф-хелп „Как да станем умни, богати, красиви и обичани за 14 дни“, някакъв „Милениум“ от Улавсон, разхвърлян, дъщеря му е най-готиния парижки пиар, откачени работи. Бил на круиз с „Кордон бльо“. И кво ще издаваме тогава? Пълнени чушки.
Вестник „Новинар“: „Днес бяха публикувани пълнени чушки.“
Не знам, може ли да се публикуват пълнени чушки на яхта? Ние с едно цифрово публикуване не можем се оправи заради защитата и пиратството, само пълнените чушки са ни ексик.
Издателят има отговорности все пак, не е някакъв паун, нито е готвач.
Това е нещо като актьор. Или продуцент. Повече второто. Ти се стараеш, ама дали ще те харесат… Треперят трима души – автор, издател и преводач (ако е нещо чуждоезично). Харесат те – щастлив си. Не те харесат – няма да умреш, но не се чувстваш добре.
Много дейности, много подробности, същевременно много строг технологичен процес, който не може да бъде друг, а е само един и всяко отклонение води до ядове… Не е пълнени чушки, дори никак не е пълнени чушки.
Скоро колега ми каза: „Ма ти не си чул явно, той тия неща ги прави непрекъснато.“ Добре де, ама сега се разпищоли и в Интернет.
Имам някакво усещане за паника и провал. Да се нахвърлиш така да хапеш (башка работата с превода), значи става нещо…
А и този превод. Защо не го сканира, можеше да не те усетят какво ще правиш. Какво е това, да ми го донесеш на крака, за да те измамя. Да не е мръднал? Ама то простият човек като види пет лева, вземе та откачи.
Рони, според мен ти сбърка с 300 лева. Ако беше ги дал, сега провалът ти щеше да е отложен.
Работила съм с издателство „Бард“. И в момента работя по техен превод. И като външен сътрудник съм доволна от отношението им. Но това сега е между другото. Ако са нарушили авторски права, да си понесат последствията. Не съм видяла подробности покрай новата книга на Лаура Ескивел, не съм почитател на авторката. Не знам какво пише като номер на изданието, като година и така нататък, това да си го уреждат издателствата. Но докато четях „двата“ превода, стана очевидно дори за прост преводач като мен, че второто е леко – много леко – преправено повторение на първото. Не съм експерт, но все пак работя в тази област. Просто няма начин изреченията системно да се повтарят едно към едно с изключение на една – винаги една! – малка подробност във всяко. Това прилича на математическо изчисление, не на литературно произведение. И как точно се „напредва“ един превод за три дни? Че аз когато свърша някой превод една седмица по-рано от предвиденото, смятам, че съм била „напреднала“, а и няма колега, който да не знае, че работата върви най-тегаво точно през първите дни, когато се „запознаваш“ с автора.
За мен, доколкото мога да съдя по публикуваните откъси, фактите са очевидни. Няма първи и втори превод. Има един и после пак същия.
Още нещо: ако вторият превод наистина е оригинален, как изобщо са успели „Колибри“ вече да го пуснат на пазара? Един месец най-малко за превод, след това минимум половин за редактиране (ако текстът е много добър), после предпечат, печат… Как са успели да вместят всичко в рамките на един месец?
И аз съм работила с БАРД и твърдя, че хората са постъпвали изключително коректно към мен, дори в случаите, в които са имали пълното право да ме „отсвирят“. Кратичко книжленце едно, има-няма стотина страници готов текст, им го бавих сигурно три месеца. Накрая бяха в пълното си право да ми наложат всички произтичащи от договора санкции, пък те си затвориха очите. 😳 Още ме е срам.
Но каквото и да си говорим, ако са издали нещо, без да имат права, да си носят отговорността.
Конкретно по казуса. Сега, разбира се, във втория превод има и различия:
2001:
2011:
Щеше ми се да имам оригинала, че ми стана интересно… 😐 Цун-мун?
Може би по-скоро цун, отколкото мун 🙂
Цун-мун 😀
Ся, едно е да откраднат превод и да го попренаправят, друго е да го влошат.
Ох, аз каквото и да кажа, все ще прозвучи пристрастно, защото съм страна, ама от цялата работа най-ощетена ми се струва Лаура Ескивел, в чест на чието посещение уж „Колибри“ предприеха тази офанзива. Упражнението превод от превод е широко известно и прилагано в практиката, но мисля, че за пръв път се прави „нов“ превод на един език от вече направен и редактиран первод на същия език.
Иначе, като човек който познава и е работил върху оригинала, кълна се в живота си, се казва на испански език, че нито г-жа София Каталан, нито г-жа София Бранц са работили върху него. Ако поне бегло му бяха хвърлили един поглед, щяха най-малкото да знаят, че звученето му е в съвсем различен от хашлашкия, да не кажа откровено просташкия на моменти регистър.
И аз не виждам логика в действията на „Колибри“. И аз недоумявам какво наложи да се измисля този „нов“ превод? Абе, пратила съм ти готов за предпечатнаподготовка файл. Сложи му там един нов редактор да чете и да пипа внимателно, все нещо щеше да е попреправил та да прилича на нова редакция. Ама да го принуждаваш да направи „нов“ превод на превод е някак си, как да кажа, малко извънчовешко?
Ей, здрасти, Елена! 🙂 Радвам се, че се включи и съм спокойна, че не съм сама в чуденката си. Разбирам да бяха използвали готовия превод, за да сверяват някои по-заплетени моменти или да проверят дали правилно са разбрали някоя по-засукана фраза, но това е твърде озадачаващо. А на „цун-мун“ се забавлявах от сърце, макар че то май не е съвсем за забавление. Но пък все пак добре звучи, а? „Цун-мун“. 😆
Случвало ми се е да превеждам вече превеждан текст. Разбира се, това е нож с две остриета. Отначало много ме бавеше, защото исках да го надскоча и непрекъснато проверявах дали съм го направила по-добре. Запознах се много добре със стария превод и реших, че аз съм много по-добра и сега щи видите вие как се прави този превод. Ако го нямаше старият превод, сигурно моят щеше да стане много по-лош.
Но това, което са ви погодили на вас, е възмутително.
Е, те го погодиха най-вече на гостенката си. Моето име стои само под текста, издаден от „Бард“ в 2001 г. А името на Лаура Ескивел стои и под текста на „Колибри“.
Госпожо Дичева, правата върху превода ви сега ваши ли са или имате действащ договор с Бард? Т.е. те ли ще претендират пред Колибри за кражбата или вие лично?
Цялата тази каша може да се избегне ако се преориентирате към превод на сериали и документални филми към различни канали. Печели се добре.
Никъде „Колибри“ не обвинява „Бард“ в „пиратстване“ на заглавие от 7 години. Безотговорно е да се пишат подобни измислици, пък било то и в блог.
„Колибри“ недоволства, че „Бард“ са отпечатали и пуснали в разпространение заглавие, за което нямат права от 2004 г. Недоволстват, защото в момента носители на правата са именно „Колибри“.
Никъде няма думата „пиратстване“. Би било хубаво един ден пишещите по форуми и блогове да се придържат към реалността, а не да доукрасяват нещата за да си паснат с безумните им теории.
Относно превода: несъмнено е грешка на преводача, че е пуснал труда без да има договор. Хубавото е, че може да бъде доказано пред съда авторството на превода. „Колибри“ са нарушили грубо нормите, спор няма.
Всеки трябва да си понесе отговорността. „Бард“, че не са проверили кога им изтичат правата и са пуснали заглавието, „Колибри“, че използват превод, за който не са платили.
А пишещите по блогове е хубаво да не влизат в ролята на морални съдници. Глупаво е. Също както дребнавото заяждане за някакъв интернет. Интернетът, уважаеми, може да спира понякога. Било поради авария, било поради неплатени сметки. Получаването на файла в един ден не означава, че редакторите ще зарежат всички други заглавия само, за да прочетат току-що получения превод и да отговорят същия ден.
Източник: отвореното писмо от ИК „Колибри“, разпратено до медиите. I rest my case.*
–––––
*От английски: „Оставям си куфара“. Бел. пр.
Eто оригиналa:
„Asi que nos encontramos que el verbo amar se puede conjugar de dos maneras. O con besos y apapachos o dispensando bienes materiales“
О, благодаря! 🙂 В случая виновно е apapacho-то. „Apapachar“ e „латиноамериканизъм“ и може да се преведе като примерно „обсипвам с ласки“. В случая аз лично бих го превела като „…с ласки и целувки, или с раздаване на материални блага“. Но този текст с „цун-мун“-а не го пуснах, за да се упражнявам на „направи по-добрия превод“, така че няма и да го правя. Просто ми стана забавно това с „цун-мун“ и се зачудих как ли е в оригинал чудото. 😆
Госпожо Дичева, и на мен, като на преводач на художествена литература, ще ми е интересно каква ще е развръзката, ако предприемете някакви стъпки, и от чие име ще бъдат направени те: от ваше или от това на ИК „БАРД“. В крайна сметка човек никога не знае какво го чака, на нашите преводи също им изтичат авторските права.
До Енея: хайде да не намесваме темата „Читанка“. Лично аз съм възмутена от тях, и то не защото качват книги, включително и мои преводи, без разрешение. За сведение: мои преводи има и в доста торент сайтове и това може само да ме радва. Била съм студентка с ограничени средства и знам колко е тежко да ти се чете, а пари да няма, пък в библиотеките пристигат с месеци и години закъснение. Но сайтът „Читанка“ си позволява такова грозно поведение към преводачите и редакторите на книгите, които качва на сървъра си, каквото никъде другаде не съм срещала. В мига, в който някой предяви претенции дадена книга да бъде свалена, се започва едно плюене по качествата на превода и редакцията на текста, едно тупане по гърдите: „Пък ние, „Читанка“, полагаме толкова труд…“ и накрая се стига до извода, че книгата в превода си на български език не струва и всички ние, които сме работили по нея, трябва да сме безкрайно благодарни на великодушната „Читанка“, че е благоволила да я качи на сайта си. Когато поддържащите сайта дойдат да изработят една преводна книга така, както я работя аз (труда на редактори и коректори дори не го споменавам), тогава да претендират колко много били се трудили. За едното сканиране нямат право на такива претенции и оплюване. Пък ползвателите тогава да им прикачват ангелските крилца.
За протокола: „Читанка“ ползвам и аз за цитатите, предимно Шекспирови. И се радвам на съществуването й. Дразня се единствено от отношението на поддържащите я.
Ако обърнахте внимание, моята критика към Колибри беше, че бяха част от група, която критикуваха, че „Моята библиотека“ е некоректна към преводачите, а самите те се държат по същия начин.
С коя част от моите думи не сте съгласен/съгласна?
Че си чукча писател – ясно, че не си читател – също ясно, но щеше да е облекчение за самата теб, ако четеше поне собствените си писания.
Коя част обаче е невярна?
С думите ви не мога да бъда несъгласна. Аз също съм на мнение, че има нужда от виртуални библиотеки. Просто се дразня, когато по всевъзможни поводи, свързани с книгоиздаването у нас, постоянно се повдига темата „Читанка“ и по правило в чернобели оттенъци: издателите са много лоши, „Читанка“ са много добри, защото дават възможност да се чете. Нека дават, нищо против нямам. Но поведението им спрямо нас – хората, които действително се занимават с „изработване“ на книги, – е недостойно. И нямам предвид към издателствата. Имам предвид отношението към хората като мен – онези дребни брънки във веригата, които от „Читанка“ по правило изкарват некадърни, когато ИЗДАТЕЛИТЕ (обикновено това са те) им поискат да свалят дадена книга. Не мога да не се дразня. А за големите им претенции как, видите ли, милите те редактирали некадърно направените книги, трябва да отбележа, че досега подобрена книга на сайта на „Читанка“ не съм видяла. Ако имат предвид, че си отстраняват проблемите, възникнали при сканирането, това е друго. Да си го кажат така.
Къде точно в думите ми успяхте да видите всичко това?
Нито миналата година, когато темата беше особено актуална, нито някога след това съм казвала което и да е от тези неща. Особено пък това за доофромянето на текстовете (това съм го пропуснала и тогава).
Критиката ми тук беше, че ‘Колибри’ бяха част от хората, които имаха проблем с „Моята Библиотека“ (до този момент аз не открих да е заведено дело и за съжаление, не съм нито чувала, нито виждала проектозакони или идеи за изменения, които могат да разрешат проблема, да доизяснят ситуацията или да направят каквото и да е по въпроса с библиотеката, за да има витуална библиотека) защото последните били некоректни с преводачите.
Моята критика беше, защото не можеш да критикуваш някого задето прави нещо нередно и после да правиш същото. Някак е абсурдно и некоректно. Някак омаловажава това, което са защитавали на първо време.
Аз бях съгласна по една линия с тях – неясния статут на читанката, но по този въпрос никой не си мърда пръста, един елементарен шахмат, кучетата си лаят, керванът си върви.
Моята фрустрация… да го наречем, е на база лицемерието.
Нямам намерение да отпочвам пак темата читанка. Просто сравнявам поведението на едно и също издателство в две различни ситуации, които са на практика на една и съща тема – правата на преводачите.
Бих оценила, ако не ме приравнявате до хората, които изкарвали издателите лоши. Аз отговарям за себе си, не мога да отговарям за някой друг.
Не мисля, че издателите по дефиниция са некадърни. Критиките ми са насочени към ЕДНО издателство конкретно и аз дискутирам ТЯХНОТО отношение по дадена тема, не го използвам като подстъп да обяснявам как частниците, народното и прочие подобно, това ми е много далеч от ума.
Моят най-голям проблем в случая беше, че в един момент, поне преди да потърся преводачите, наистина се зачудих какво точно се случва с труда на тези хора и къде са те в цялата драма и се зачудих дали за това не са прави, дали читанка не им вреди много.
И после, когато съм си дала огромния труд да търся лично хора, да разговарям с тях и да бъда максимално искрена и безпристрастна в коментара на техните реакции… след всичко това издателство, които не е какво да е издателство, а едно от критикуващите, което означава, че за тях това трябва да е изключително важно… правят нещо такова и след това мълчат като пукали.
Не, не можах да премълча, защото, както казах, наистина ме бяха накарали да се зачудя дали не са прави, поне по точката за преводачите.
И после да се окаже, че това е било просто средство, за да се спечели и привлече обществено недоволство към виртуалната библиотека…. ами… грозно беше.
‘Излъжи ме веднъж – срам за теб. Излъжи ме два пъти – срам за мен.’
О, за това, че по един и същ въпрос един и същ човек дава различни мнения в зависимост от това, от коя страна се е озовал в конкретния случай – то е очевидно и в този случай, и в много други. Разбирам откъде идва раздразнението ви. Моето пък се корени в това, че откакто се разгоря темата „Читанка“, доста хора им прикачиха ангелски ореоли и съответно пратиха всички нас в групата на некадърните, не че в много случаи не са прави. Като добавим и инцидентните фалове тук и там на иначе кадърни хора (лично аз съм си хващала потресаващи бисери, преди да предам за редакция, а понякога дори съм ги пропускала), картинката наистина не се очертава розова. И съответно се изгражда мнението, че нашият труд не струва и това просто оправдава „Читанка“, задето качват книги без разрешение (което така и не знам дали изобщо им е необходимо. Според мен не трябва да е). И след като не без усилията на издателите (безумната акция на НСБОП) историята ескалира, съответно аз пък настръхвам всеки път, когато видя темата „Читанка“ някъде без пряка връзка. В случая май го отнесохте вие. Извинявайте.
Няма за какво да ми се извинявате. Радвам се, че се разбрахме и можем да продължим с дискусията адекватно. 🙂
Към Преводач прост
Колега,
Каква ще е развръзката ли? Ще поживеем – ще видим, както се казваше едно време на чист руски език:))
За „Бард“ не мога да се произнасям – представа нямам какви стъпки ще предприемат. Колкото до мен, аз сто години да си бях мислила какви стъпки да предприема срещу „Колибри“, пак нямаше да съм ги измислила като тях. Не смятам да им преча. :))
Тоест, ако правилно разбирам, отпускаш им достатъчно въже, за да се обесят сами? 😆
Те са хора с въображение. :))
Казвам се София Мих. Каталан. Съществувам и не съм измислено лице, за изумление на много от пишещите във форума. Да, аз съм преводачката на книгата на Лаура Ескивел „Със скростта на желанието” и на още четири романа през годините. За тези, които особено се интересуват кои са те ще посоча библиографския указател за „Испаноезичната книга в България”, в който не фигурира само един от романите, поради това, че е издаден след 1991 г. Малко късно разбрах за този блог и затова се извинявам, че ви причиних толкова главоблъсканици около моята личност. Та да продължа с професионалното си представяне. Повече от четиридесет години се занимавам активно с превод от и на испански, както и с преподавателска дейност у нас и в чужбина. Член съм на Съюза на преводачите от 1986 година и съм работила в „София-прес” и двайсет години съм живяла в чужбина, където съм се занимавала с превод и преподаване на испански език.
Приех превода на книгата на Лаура Ескивел като предизвикателство, след като прочетох превода на колежката Елена Дичева, която нямам честта да познавам, нито пък съм имала намерение да заимствам от нея, тъй като издателите ми възложиха да направя нов, художествен превод, достоен за оригинала. Примерите, които привежда съпругът на г-жа Дичева, не са дотам уместни, тъй като десет от десет преводачи биха превели по същия начин изречения от типа: „Здравей, мамо, как си?” Но когато сбъркаш имената на всички божества на маите и ацтеките и ги изпишеш с „х” на български, знаейки че „H” в испанския не се произнася, е просто смешно, напр./ Че` ехунче`ех`Уич вм. Че` еунче`е`Уич. Да не говорим , че божества като Койолшауки, са станали Койолксауки /за сведение преводът на „Попол Вух” на Румен Стоянов/. Не може да превеждаш „война на кастите”, когато става въпрос за племенна война, нито да кажеш за маите, че са много „оправни”, когато се подразбира, че са смели, или куражлии, не може да не познаваш единицата за мярка либра и да пишеш вм. това „ливри”. С едно кликване може да установиш, че „емулсията на Скот” е рибено масло или пък „Д-р Атл” е псевдоним на известен мексикански писател и художник. Не може да превеждаш „войната на предателствата”, когато става въпрос за известно историческо събитие в Мексико, познато като „Войната за Христос” /1926-1929/. Да не говорим за такива откровени грешки като „голямата къща с порфир”, което всъщност е „голямата къща от времето на Порфирио Диас” /1830-1915/, или на испански “ la gran casona porfiriana”, като „porfiriano, a, os, as” е определение, както на испански, така и на български, което пояснява съществителното и се съгласува с него по род и число, докато порфирът е съществително от м.р. Всичко навежда на мисълта за преводаческа безотговорност и слаби познания по езика. А що се отнася до Порфирио Диас, той е една от най-големите фигури в мексиканската история, който между другото, е допринесъл изключително за развитието на страната си и се е опитвал да имитира европейските стилове, както в ежедневието, така и в архитектурните модели, от които най-яркият е „Дворецът за изящни изкуства”, а оттам този стил става и нарицателен (за la arquitectura porfiriana виж http://www.skyscrapercity.com/showthread.php?t=637853, а ето и изображение http://www.bing.com/images/results.aspx?q=la+arquitectura+porfiriana&form=MSNH14&qs=n&sk=). Примерите изобилстват, но нека оставим това занимание на специалистите езиковеди и колегите испанисти, защото стоя зад верността и точността на българския превод на „Със скоростта на желанието” от Лаура Ескивел.
Дано с отшумяване на Великденските празници и страстите да спрат да бушуват!!!
Госпожа Каталан,
С цялото ми уважение към познанията ви за съгласуването на имената в испанския и българския език, както и за имената на древните божества, трябва да отбележа, че всички откъси, публикувани тук (които съвсем не се изчерпват със „Здравей, мамо, как си?“) изглеждат точно така, както разпечатките на моите файлове с редакторските поправки върху тях. Поправките, които редакторите правят с оглед на по-доброто (според тях) звучене на текста, не основни поправки. Правила съм експерименти с колеги, както и с хора, които владеят английски език на средно ниво, и никога, никога не е имало толкова прилики между превод на един и същ абзац от различни хора, колкото виждам в тези откъси. Извинете ме, ако греша, но оставам на предишното си мнение.
Уважаема госпожо Каталан,
Любезно писахте, че нямате честта да ме познавате. Което е съвършената истина.
Позволете ми, моля, да да приема жеста Ви.
За мен ще бъде чест да се запознаем и да си поговорим. Оставям на Вас да прецените кога и пред кои медии.
Поздрави,
Елена Дичева
Аз не съм медия, но проявявам жив интерес към темата. Ако имате желание, добре дошла сте и бих участвала с удоволствие в проследяване на понататъшната дискусия, било то като читател или като хост.
Но не сте и София Каталан, нали? Или не? Моята покана е към тази достолепна дама. Би могла да ми е майка. Би могла да ме научи на нещата, които знае.
Как смятате, Енея?
А бе, Попол Вух не се ли пишеше в оригинал Popol Vuh? Попол Ву ли му викаме вече в нашия край?
И така, стигаме до „той каза/тя каза, а дефакто на никой не му пука“.
Уау… това е ново.
„Примерите, които привежда съпругът на г-жа Дичева, не са дотам уместни, тъй като десет от десет преводачи биха превели по същия начин изречения от типа: „Здравей, мамо, как си?” “
Към г-жа Каталан, с уважение:
2001
Дон Педро се успокои. Подът беше значителен и той искаше да го обере. Преди раздаването на последната карта дон Педро откри своя чифт валета, за да принуди Хубило да открие своя чифт деветки, но той не го направи, което пък принуди Сесар да му подаде последната карта открита. Хубило беше сигурен, че му идва още един поп, а знаеше също, че и на дон Педро му идва трето вале, но не го беше грижа, защото тройка попове бие тройка валета. Когато Сесар хвърли петата карта на Хубило, всички изненадано възкликнаха. Чудесният поп падна като на забавен кадър пред невъзмутимия поглед на дон Педро. Според неговите изчисления всичко сякаш показваше, че Хубило крие чифт деветки и държи открит чифт попове. Което никак не му харесваше. Хубило беше отгоре. Махна пурата от устата си и се съсредоточи в последната си карта. Тъй като останалите му четири карти бяха открити, падаше му се да остави последната обърната. Дон Педро я взе много бавно и също така бавно я разгледа.
2011
Дон Педро се успокои. Подът беше значителен и той искаше да го обере. Преди раздаването на последната карта дон Педро откри своя чифт валета, за да принуди Хубило да открие своя чифт деветки, но той не го направи. Сесар се принуди да му подаде последната карта открита. Хубило беше сигурен, че му идва още един поп, а знаеше също, че и на дон Педро му идва трето вале, но не го беше грижа, защото тройка попове беше по-силна от тройка валета. Когато Сесар хвърли петата карта на Хубило, всички изненадано ахнаха. Вълшебният поп като на забавен кадър падна пред невъзмутимия поглед на дон Педро. Беше пресметнал, че Хубило крие чифт деветки и държи открит чифт попове. Което никак не му харесваше. Хубило беше отгоре. Издърпа пурата от устата си и се съсредоточи върху последната си карта. Тъй като другите му четири карти бяха открити, имаше право да остави последната обърната. Дон Педро я взе много бавно и също така бавно я разгледа.
Pingback: В името на авторското право | Кутията за всичко
Госпожо Каталан, не ви познавам (лично, освен отдалеч някога на вид, сега сигурно е друго, след 30 години), но явно не виждате проблема. Макар да се препитавам с периодика, все и аз съм чул нещо за авторското право.
Първо, работата не е в това, което вашият работодател ви е дал. Вие превеждате (примерно). Писмото на Вагенщайн не е до вас и не е за вас.
Второ, ако е поискал превода на г-жа Дичева когато му го е пратила (горе-долу), как го преведохте за времето от получаването му, до предаването му за печат?
Трето, ако го превеждате от по-отдавна (може да ви е бил любим за превеждане от 1928 г.), защо е искал другия?
Четвърто, кои са другите четири романа? В Интернет София Каталан само продава магазин в центъра на София по 2000 евро на кв. м. и къща във врачанско село. Все щеше да има белег за тези четири романа.
Пето, замазването… връщаме се към първото. Писмото не е до вас. Не е преводът, друго е.
Играта на покер, разбира се, продължава. С любопитни съвпадения в (превода на) описанието, на още страница – две. При това съм някъде на ок. 40 с., а остават още стотина.
Но нека видим какво казва Доня Итцел за своите предци:
2001 г. Е. Дичева („Всичко навежда на мисълта за преводаческа безотговорност и слаби познания по езика.“ – С. Каталан): “
– Слушай, малката, ако искаш да знаеш, моите предци са строили величествени пирамиди, обсерватории, свещени места и много преди вас са разбирали от астрономия и математика, така че не си ти тази, която ще ме учи на каквото и да е, а най-малко как се прави шоколад.“
2011 г. С. Каталан („Повече от четиридесет години се занимавам активно с превод от и на испански, както и с преподавателска дейност у нас и в чужбина. Член съм на Съюза на преводачите от 1986 година и съм работила в „София-прес” и двайсет години съм живяла в чужбина, където съм се занимавала с превод и преподаване на испански език.“): “
– Слушай, момичето ми, ако искаш да знаеш, моите предци са строили величествени пирамиди, обсерватории, свещени места и много преди вас са разбирали от астрономия и математика, така че не си ти тази, която ще ме учи на каквото и да било, а най-малко как се прави шоколад.“
Всъщност как се прави шоколад?
Е, това всеки го знае. Взима се фино смляно какао, масло, захар и мляко, което да послужи за разреждане и после да се изпари, малко ванилия, разбърква се с машина, опакова се, и готово. Ако ще се яде или пие, не се чака да се изпари, а направо. С гореща вода е бедняшкият вариант.
Великият готвач, а сега издател, може би не е чувал за т. нар. шато. Не е замък, а се разбърква горното без мляко, а с жълтък, и или се прави торта, или се яде от чашата с лъжица. Ако се обичате, може да го ядете двамата с една лъжица, но трябва да си направите повече, за да ви стигне. Внимавайте само маслото да не стане на дребни бучки, които после няма никога да можете размажете в общата маса.
Не знам дали тук е мястото.
Издателят не е публична личност. Никой не знае кой е собственик на „Рандъм Хаус“. Европейските издателства, които някога са били книжари, които са печатали книги и са ги продавали в собствената си книжарница, сега, който е оцелял за два-три века, е акционерно дружество. Може би някъде е семейство, но не е задължително. И те живеят добре – малки тиражи, скъпи книги, специализирана тематика, имат пари. Едно много специализирано издателство с много скъпа продукция е „Фейдон“ – шикарни албуми с огромен замах.
Това „елитен“ е дъвка. Явно бъркат „от кутюр“ с „от кюлтюр“. Това са различни неща. Няма елитен тук – ти бъхтиш, а клиентът се удоволства. Шибано, но е така.
Един от проблемите е да имаш на кого да го оставиш. Ако си направил нещо, да знаеш, че ще продължи. В случая с „Колибри“ не знам как ще стане това. Първият, който вече не е там, ще срине всичко. Язък за барута.
Това пък е морален проблем. Ако не ти пука, защо си издател?
Ето, госпожо Каталан, това е основният проблем. Като вестникар съм питал много колеги (каквито все пак сме – хартията). Стоял съм дни наред приятел да ми се оплаква, книжен издател, че иска да го остави на някого. Това е издателско поведение. Да раздуеш и накрая да изчезнеш, не е. Това е поведение на радостен шмекер.
Е, не, не му е тук мястото, пич. Категорично. Но това са неща, които си говорим, разни хора с разни идеали, по други канали :))
Това „пич“ откъде го взехте?
Аз идеали особени нямам. Много отдавна, преди десетилетия, съм казал какъв ми е идеалът. Коса светлина от жълт намаслен с ленено масло картонен абажур върху… все едно.
Щом не му е мястото да кажа, че е въпрос на единство поведението на издателя с всички поддетайли и резултата от него, значи аз мисля по един начин, а вие по друг.
Има един такъв израз. Принадлежи на Мейбъл от „Бившият затворник 412“ от някой си Джон Голсуърти и според мен е гениален.
„Някои хора мислят по един начин, други по друг. Аз мисля по другия.“
Вие може да си мислите за превода, но аз мисля, че виждам отначало до края, и това е само част. Каквото и да направите, ако е грозно при преводача, е грозно и при коректора. Това са производствени хора, те не са красиви, за да е красива книгата. Човек си плаща за удоволствията. Единият си ляга в 2, а онзи си я купува свеж в 10.20. Той не пита в колко си си легнал.
Не знам откъде го взех това „пич“. Ти не си ли?
Явно ми е дошло отвътре. Ако не се идентифицираш с него – ОК, би казал някой, с когото се идентифицираш.
Но продължава да ми звучи добре. Във връзка с теб, не?
Последното, което писах, е предназначено за „Народна халтура“, ама обърках нещо технически. Сори. :))
Отговорил съм ви.
Да, отговорихте ми.
Ще се бием ли?
Не разбрах.
Ще се бием ли, сър? Аз ще се бия. Вие?
Лека и спокойна нощ на всички. Ще ви прозвучи ужасно пошло.
Коя е пък тази, която ще ни пожелава лека и спокойна нощ?
Лека и спокойна нощ, млади дами и господа, лека и спокойна нощ, не толкова млади дами и господа, лека и спокойна нощ на вас, откровено „стари“ дами и господа.
Лека и спокойна нощ.
Живот и здраве, утре пак ще си говорим. Лека нощ.
Ваша: Елена Дичева
Хубава работа…Хората си гледат сериалите и кефа, вие спорите за думички.
Спомням си, и ние го правехме преди трийсет и нагоре години, но тогава нямаше много позволени територии за крамоли, та там си мерехме … умствените въжделения.
Но нека кажа, има един такъв момент, че писането и превеждането, пък и четенето не е като яденето. Да сграбиш лъжицата, че да лапаш, да сърбаш, ушите да ти заплющят, както казваше дядо ми.
Тук искам да предложа своите искрени извинения на всички уважаеми, по-зрели и по-млади, но щастливи в своите превъзходни творчески търсения, участници в дискусията за извършеното, простете и това,словесно дефлориране.
Вие може и да не ги приемете, но аз ще си позволя да продължа. Защото Вашата, поне на онези, в чиито думи разпознах, с мека болка, истинските дъх и тънкост на умението да се изправим пред текст, ангажираност ме впечатлява и възхищава.
Тъй като съм съвършено „недефлориран“ от своя страна в подобно участие (блогове, форуми etc.), вкратце излагам виждането си.
Тук, според мен, има ловко (изпипано вероятно и от юридическа гледна точка) прихващане на добре компостирана издателска ниша, с цената на откровено пренебрегване и грубо присвояване на съвестни и майсторски (както определено намирам в цитираните от antichniavtori пасажи) трудове и постигания на преводачката Е. Дичева. Слава Тебе, Господи, това не е желязо, ток, парцели до морето, голи думи са – и тях ли подхванахме, мили сестри и братя!
Работил съм като редактор (по вестниците) едно време и окото ми е набито. Знаех и две и двеста… Ако се лъжа, плюйте (пак с извинение), ще се опитам да разбера къде бъркам. Но да вземеш готов текст и да го поразчевъркаш, да го пипнеш по раничките, тая ми е позната.
Навремето дойде при мен в редакцията един поет. Вечна да е паметта му! Няма да спомена името му сега, понеже ми е много, много скъп на сърцето, та ще си го оставя още да полежи там. Донесе папка, зелена, такива бяха всички папки тогава. Вътре – двайсет листа. И двайсет стихотворения. Рече ми, или по-скоро без думи: то, ще се мре, ами виж, запази ги… Д ълга история, не е за сега да я връщам цялата. Лошото е, че на другия или в някой от следващите дни аз отворих папката и, както казват по нашия край, усул-усул, взех да редактирам…стиховете. С някакво комсомолско намерение да ги пускаме, да видели бял свят, нещо…
не знам какво си. Е, и досега ми са червени ушите.
Спрях се, слава на редакторската муза, ха-ха… В скринчето ми са тези буци от поезия и до днес. Някои нещо издаваха от този поет, работник в локомотивно-ремонтно депо и безкрайно благороден гуляйджия от времето на соца. Не съм се заглеждал какво точно „пуснаха“, понеже все съм си мислил, че оригиналите са при мен.
Та, да се върнем на думата. Може да се бръкне, уважаема г-жо Каталан, и скъпи колеги-редактори от издателство „Колибри“ във всеки текст. Още по-добре, ако е преводен, човек да поназнайва езика, пък и историята по малко, пък и Гугъла и пр. Ама, има едни водици там, едни багрици, дето или ще им объркаш и посивиш дъгоцветието, или ще си оплескаш пръстите…
Хайде, стига дотук. И простете за намесата на кримката от соца.
Лека и спокойна.
И на Вас, чичо Митко. Лека и спокойна!
Да сте жив и здрав!
Да сте жив и здрав, чичо Митко. За начало..
Сетне ще видим.
Защо искате да се бием, госпожо Дичева? Или това беше за снощи и сега ви е минало? 🙂 🙂
Хайде да не, а? Вместо това може някой ден да преведете някоя халтура за нас, ако се появи 🙂
Ама аз и снощи не смятах да се бия с Вас, в смисъл, срещу Вас, съжалявам, че е прозвучало така. Извинете. Напротив, имах предвид да се бием заедно за неща като чест, достойнство, отговорност…, дано не Ви прозвучи патетично. Стори ми се, че тези неща и за Вас са важни. Хубав ден! 🙂
Няма нищо, просто не се сетих за този вариант, защото репликите ви бяха кратки. По-скоро помислих, че може би е шега.
Да, важни неща са това – честта, достойнството и отговорността. Дори ги намирам за естествени и нешумни неща, за нормални. И като станат такива работи, човек придобива една стипчива физиономия и се чуди – сега защо са всичките тия истории, толкова просто и удобно се живее, ако се спазват елементарни правила.
Г-жо Дичева, предложението ми беше в контекст на вашите думи за дискусия между вас и г-а Каталан пред медии и ако последните си направят оглушки (както сме забелязали, че се случва), аз предлагам да публикувам евентуалната дискусия в моя блог, с цел да се хвърли повече светлина.
Разбира се, както вие уточнихте, аз не съм г-жа Каталан (което нямам идея каква връзка имаше с моето предложение) и естествено, решението по тази тема си е изцяло във ваши ръце.
Предложението ми идва изцяло от желанието подобни истории да не бъдат сметени под черджето, но извинения ако съм се намесила където не съм желана.
П.П. ‘пич’ към непознат човек, който е поддържал нивото на дискусията и не си е позволявал фамилиарничене, се води за неучтиво и омаловажаване на самия човек, както ако например някой се обръщаше към вас на „малката“. 😉
Може да бъде и закачка, в малко театрален маниер. Но стилово „малката“ не е в регистъра на „пич“. В определени общества „пич“ все пак е уважение, а „малката“ е пренебрежение. По-скоро би било „маце“, „муцка“ или „сладурче“, има и други. Например: „Леле, муце, скиваш ли кво праят тия.“ 🙂 🙂 🙂
Реагирах по друга причина. Като застане или седне някой дърт мъж по телевизора, с претенции, и в порядъка на похвала за някого каже „Той е голям пич!“, ми иде да хвърля ютия по екрана 🙂 🙂 🙂
Можеше да бъде и закачка, разбира се. Но не беше. Това го обсъдихме снощи тук, пред всички, четящи на това място. Друг въпрос е кой какво разбрал. Каквото могъл – това.
Ами за мен двете са еднакво фамилиарни, хайде да не спорим И за семантика. 🙂
Именно. За Вас, Енея. Това не есемантика.:))
Абе то е стилистика, обаче никога не бих наджапал в такъв спор, като имам предвид опонента, тъй да се рече 🙂 🙂
Разбрах. Оттеглям се. :))
Ти, Енея, имаш особен стил (пак – тъй да се рече). Изказваш се категорично по всички въпроси, също така си приела, че имаш право да изискваш всичко от всички – в аспект да ти се дават обяснения. Това се извършва под мнимата презумпция, че си с будна гражданска съвест. Когато човек се вгледа именно стилово, вижда, че става дума за вдигане на шум, за завоюване на място по този начин.
Основната причина това да не може да стане, е, че има много и специфични професионални области и човек трябва да има подробна престава за тях, за да казва, а най-добре е да бъде някакъв специалист, поне сроден. В случая това е преводът, редактирането и авторските права. Те са основните, моралът е съпътстващ и хората имат представа какво е това (моралът). Не може да се влиза в такъв спор само от позицията на професионалист по морал и съвест. Такива дипломи няма 🙂
Стилът пенкилер изпъква, защото ти по същия начин би изискала пълен отчет за потъкването на морала, ако някъде стане дума за авторството на някаква химическа формула от селскостопанската химия. Примерно.
Ми ти така, ако живееш с някого и от сутринта по подпукаш с изисквания по всички въпроси на морала и етиката, той ще избяга, завалията 🙂 🙂 🙂
Какво съм изисквала от кого по-точно?
Предложих си помощта за нещо, за което се интересувам, нищо повече. Помощта ми не е желана, ами баста и толкова.
И да, моя грешка, стилистика и семантика са две различни неща, явно не са ми достатъчно ясни и съм сбъркала.
Няма нищо. Те и на нас не са ни съвсем ясни. Всички се учим. Докато сме живи – учим се. Това Ви казва „Народна хартура.
Ако приемете – ще го направите. :))
Като призна, че съществува нещо, което не ти е съвсем ясно, така се размекнах, че повече няма да се заяждам с теб 🙂 🙂 🙂
Разбирам, че книгите и изобщо културата те интересуват, но само защото са хубаво нещо, не може да се взима отношение така бързо, ако не се познават. Аз дори не знам колко може да има пълнеж понятие като „културология“, според мен е от пусто в празно. Културата има много клонове, умствен и емоционален продукт е, но в крайна сметка всичко опира до производство, как иначе ще стигне до хората. Както във всичко, така и тук трябва да се прочете по-подробно, а най-добре се научава на практика, все едно в кой точно бранш. Който го е работил, ако е и интелигентен, вече го знае и го намира за лесно (за схващане, за работа не е лесно), но това е защото постепенно се е научил. Няма роден научен по никой въпрос, най-много може да се родиш усет, но после има и друго.
Признавам си, изгубих се.
Кога дискусията от преводът на Елена Дичева, издателство „Колибри“, София Каталан и цялата драма с кой, на кого, какво се измести и ключовото в нея стана моята светла личност?
Преглеждам си коментарите тук и текстовете по темата в блога ми и никъде не успях да намеря претенции, че съм запозната с правото до такава степен, че да казвам кой, прав и кой крив, пък камо ли да се изказвам като последна инстанция, а не като отделен човек със собствено мнение по тема, която е важна за него?
Колкото до културологията, зависи дали си говорим за предметът изучаван в България или във Великобритания, защото ще ми се наложи да отговоря по два доста различаващи се начина. 🙂
Въпросът с превода, поне аз останах с такова впечатление, приключи преди време – всеки си остана на мнението, и толкова 🙂
Хм, кое му е приключеното?
Издателство „Колибри“ не са пускали изявление по темата, поне на сайта им до 16:19 на 27.04.2011 няма нищо по въпроса, нито пък има в медии, поне аз до колкото мога да намеря.
Иначе казано, на скандалът му свърши горивото и стана безинтересен, но самата ситуация не е разрешена?
Или аз не виждам някаква стабилна част от дискусията през рийдъра ми или нищо не е разрешено.
Аз не съм встрастен по този случай (пък и по почти никой), но видях какво си написала в блога си. Да, това може да бъде една гледна точка. Но ти искаш „Колибри“ да коментират. Нещо. То може да бъде или „ние сме ограбени“, или „не искаме да се коментира повече“, или „признаваме, че това е преводът е на Елена Дичева, редактиран“, или „не, нашият превод е на София Каталан“. Не внимавах особено, но тези варианти ми хрумват.
Казах ти, че искаш да раздуваш и да се шуми. Че са ограбени, вече го казаха, няма какво повече да го казват. Ако не искат да се коментира повече, ето, не го коментират. Другите два варианта засягат само Елена Дичева, София Каталан, „Колибри“ и евентуално „Бард“, и който има претенции, трябва да ги отнесе до съда. На теб могат да ти свършат работа само като клюка, защото не си купила нито произведението (не знам къде трябва да е ударението на Ескивел), нито някой от вариантите на превода, за да го издаваш 🙂
Дори съжалявам, че прекалено бързо се изказах за превода. Може да ми прилича, да, и то ми прилича, но това са само парчета, които се показват. Какво би направил един съдия? Би се допитал кои са добри специалисти по превод, би назначил експертиза (казано на правен език) от двама ли там, трима ли, те биха се произнесли и на основата на тяхното становище би постановил или че това е краден превод, или че е оригинален. Така се прави, всякакви такива неща се правят често и обикновено дори не чуваме за тях. Сега също нямаше да чуем, ако не беше изявлението на „Колибри“. Нищо особено няма.
До съд предполагам, че няма да се стигне. Не си струва просто, дори въпросната книга да е преведена за максималната възможна сума. Прекалено е малка въпросната сума, за да си заслужава разтакаванията. А и какви специалисти могат да бъдат назначени като вещи лица? Наистина не знам. На мен ми прилича на един превод, но причините ми са чисто субективни. Кой ще придаде тежест на твърдения, основани само на собствен опит на няколко преводачи, дори да са от ранга на Иглика Василева и Любомир Николов (извинявам се, работя с английски и ми хрумват имена на преводачи само от този език)? Има ли установени точни критерии и ако да, какви са те? На мен не ми се вярва да има – тук е България и отношението ни към авторските права е малко по-особено, та не мисля, че чак експерти по въпроса за изясняване на авторството имаме. Не сме напреднали чак толкова.
Аз от известно време малко нямах достъп до интернет, затова съм пропуснала раздумката. Ребята, давайте жить дружно, както казва моят добър приятел котаракът Леополд. 🙂
А как ще се развият събитията – не знам, честно казано, но си мисля, че ще се развият. Тя кога я чакахме Ескивел в България например? (ударението е на второто „е“) 🙂
Тенкю, пипъл, тенкю, както казва пък моят добър приятел… е онзи де, солистът на AC/DC, след песента She’s Got The Jack (май там беше).
Другарката ЕскивЕл не знам кога идва, провери някъде другаде, щом толкова ти трябва 🙂
Да, естествено е, че очаквам да се шуми. Като има проблеми, аз очаквам по тях да се говори, проблемът да се разреши и изясни, кой прав, кой крив. Ако има проблем в системата, той да се поправи или системата да се нагоди, така че повече да не се случва.
Оставам с впечатлението, че това ме прави някакво странно създание по тези ширини.
Темата е важна (авторското право, правото на преводачите, интелектуалния труд, загуби на пари), миналата година темата беше достатъчно важна, за да има рейд в нейно име и милион символа изписани, защо сега, когато е на практика отнасящо се за конкретен преводач, изведнъж темата да е нещо прекалено лично и интимно, за да се сподели публично и издателството стана срамежлива теменужка, която няма позиция по темата?
Естествено, че очаквам да се шуми.
Оставам с впечатлението, че правя нещо лошо, като очаквам някой, който вече се е разписал, че вдига шум по темата, да сподели мнението си по отношение на скандал за същото нещо.
Съжалявам, но очаквам последователност.
Като съдиш някого за дадено престъпление, след като дадената тема уж е много важна за теб, желателно е да се придържаш към това поведение.
Много интересно ми стана, признавам си.
Искам да знам какво се случва.
Или ей така, събрахме се, почесохме малко пръстите и кой откъде е, до следващия път?
Има ли смисъл тогава, когато дейността ни ще е само от ден до пладне и ще е с цел да направим мускул или да си кажем приказката?
Спомням си преди време един прекрасен текст на Марфа за „политизирането“ и като се спомене тази фраза и всички започват едва ли не да се извиняват и оправдават как те не се били политизирали, не, нищо такова.
Та и тук така.
Какво му е лошото да се шуми по даден проблем?
Като е мъртва тишина мислиш ли, че има по-голям шанс да се разреши?
А какво ще се случи със следващия преводач, който се окаже в ситуацията на описаната тук или подобна?
Целта на упражнението е да коментираме тази случка и да чакаме следващата или да се случи нещо, така че втора такава да няма, като се подчертае липсата на толеранс към подобни изпълнения?
В случая задавам въпрос, съвсем искрено, не се заяждам, не се карам, но изяснявам в какво точно вярвам аз и защо изобщо се замесих в дискусията.
Ще ти го кажа така. Ти не си страна в този случай нито в обществен, нито в професионален смисъл, за да очакваш, в смисъл да ИСКАШ нещо да става по какъвто и да е начин. Като ти е интересно, можеш да се осведомяваш, ако има ново за осведомяване.
Да очакват, в смисъл да ИСКАТ изясняване, могат само страните, и евентуално техните колеги могат да ИСКАТ да няма такива неща. Какви неща? Ами това, което е нередно, да го няма.
Виж, да си се закротиш в блог и да си обменяш собствени мнения с другите в блога, можеш без ограничения. Разликата е само, че няма да го правите в стая, а могат да ви четат и от Конго. Никаква друга няма.
Ти така миналата година ИСКАШЕ от издателите да ти казват какво правят. Това си е тяхна работа. Ти нямаш нищо за изясняване. Ти си купувач на книги. Хубава книга – радваш се. Лоша книга – мръщиш се.
Иначе попадаш в категорията на ония – дошъл от Даръ Дере и вече голям специалист: те крият тиражи, всички са маскари, знам ги аз колко пари чинят! Откъде знае, като никога през живота си не е бил на по-малко от 4 километра от което и да е редакторско бюро? Не, той бил знаел. Ами досадни са тия неща, и смешни също.
Като се изучиш там, в Лондонът, и се върнеш (ако), иди на работа в някое издателство и щом ти е интересно – да, интересно е – ще научиш всички неща. Като каквато и да работиш, ще питаш колегите си и те ще ти кажат, сигурен съм.
Аз съм член на обществото ни.
При положение, че темата беше пусната в публичен блог на човек, който също не е страна по случая, при положение, че един куп хора, сред които и вие се изказахте и споделихте мъдрите си мисли по темата, това е малко със закъснение.
Никъде и нищо не ме спира да гоня темата и да се интересувам от нея. Нищо не ми пречи да задавам въпросите на издателите. Веднъж, след като изтеглиш и го пуснеш дадения проблем в обществото, ти ставаш също толкова длъжен пред обществото, както си направил първия път споменатото общество да се интересува от темата ти.
Колкото до издателите, спомням си миналата година на кой си зададох въпросите и кои ми отговориха. Също така си спомням кои медии си свършиха работата и кои не си я свършиха. Да, в момента съм студент и се уча на ужасно много неща. Миналогодишната история беше изключително интересна за мен. Особено по отношение изясняването ми какво се възприема като гражданска реакция по нашите ширини.
Аргументът, че нямам терен да задавам въпроси малко не важи. Като прави обвинение, трябва да можеш да го защитиш, като изискваш обществото да те подкрепи, трябва да си готов да отговаряш на това общество иначе вместо да изпишеш вежди, извади очите.
Конкретно за издателствата миналата година, мога да отбележа, че заведено дело нямаше. Не знам защо. Може да е имало извънсъдебно споразумение, може да не е имало на база на какво да обвинят читанка (което прави рейдът и цялата история мнооого интересни и поставя гдбоп в ситуацията на маша), може да е било всичко. Аз бях наблюдател и коментирам видяното, защото ме интересуваше.
Колкото до правото да задаваме въпроси, не съм съвсем сигурна, че имате терен да ми говорите така убедено.
Откъде знаете дали не съм преводач?
Дали не правя преводи и тази тема не ме интересува толкова живо, защото лично ме засяга?
Откъде знаете дали за мен разрешението на тази ситуация не е важна, за да знам има ли смисъл да надувам и аз свирката?
Вие не знаете тези неща и няма как да ги знаете.
А и трябва ли всяко нещо ЛИЧНО да ме засяга, за да имам право да задавам въпроси какво е поведението на публични фигури, личности и организации по отношение на теми, които засягат обществото, отделна прослойка хора, дадена професия?
Готова съм да приема, че звуча агресивно, но не и че нямам терен да задавам въпроси.
Не знам какви са ви познанията по разследваща журналистика, но да ви споделя, че гражданите имат право да задават въпроси на публични фигури и организации, когато става дума за публични ситуации, дадената ситуация е публична, това се нарича „публичен интерес“ (ако не бъркам превода). Миналата година използвах това си право, защото наистина смятах, че преводачите сигурно имат някакви причини и защити на обвинението си. Сега питам, защото смятам темата за важна, защото, след като явно сте ми чели текста за читанка в блога, сте чели и какво ми разказваха преводачите. Какво е отношението към тях, какви са парите които получават и как са третирани от издателските къщи.
Дали „Колибри“ са виновни или не, дали обвинението на г-жа Елена Дачева е с основание или не, не мога да знам, освен ако не купя книгите, не ги сканирам и не ги прекарам през copycat програма, която да анализира и сравни дали едното е копие на другото или не.
Последното нищо не ми пречи да го направя, както нищо не ми пречи да си задам въпросите публично.
Не ви познавам, нямам представа на каква база ми говорите, може да сте част от издателство, да сте в издателския бизнес, да разбирате повече. Не знам, моите познания се свеждат до това, което уча и част от това е, че възможно най-лошата стратегия за която и да е публична организация/фигура е да мълчи. Спекулациите тръгват и после започват измислиците, а накрая върви доказвай, че не си камила.
Наистина ли логиката ми, че проблемите трябва да се решават и че отделния индивид от обществото може да задава въпроси на публични фигури и организации по публични проблеми, е толкова чужда, странна и неразбираема?
Според законодателството ни аз не нарушавам закон като задавам въпроси. Личен избор на организацията е как да реагира. Но мълчанието също е вид отговор. А аз определено не съм негативно настроена.
Разбира се, че не нарушаваш закона. Можеш да питаш, но не е основателно, защото това е частен бизнес. Това в общия случай. В конкретния „Колибри“ са го направили обществено достояние.
Издателите не са обществени личности. По-горе съм обяснил защо. Колкото са обществени те, толкова е обществен и производителят на колбаси Маджаров (добри са му). Все едно да питаш Маджаров защо са му такива саламите или цените. Всеки частник трябва да се старае да има добро качество и прилични цени, според естеството на стоката си, за да се харесва и да се купува.
Той и Тошо Тошев, съвсем произволно ми хрумна, не е обществена личност. Известен стана по някакви там причини, но известна личност и обществена личност са различни неща. Може да има познанства, но това също не го прави обществена личност, само одумвана. Хората са и клюкари: знаете ли, че Тошо Тошев имал 115 байпаса, нова млада жена и пуши пури?! Голям праз 🙂 Щом един човек не краде имоти или пари, той си е той. Никой гражданин не знае кой е собственикът на „Ню Йорк Таймс“ и не се интересува. Хората са установили, че пише вярно, и го купуват.
Обществени личности по презумпция са само по-високите началници на държавна работа, защото им плащаме заплатите и искаме да си вършат работата, за да нямаме проблеми от общ характер – боклука например.
Виж, журналистът е обществена личност, защото пише лично и заема позиции, също така трябва да е истина това, което пише. Като не пише една година, го забравят.
Ти би станала разследващ журналист, ако направиш разследване, откриеш някоя истина, която е лоша и се потулва, после ти го публикуват и получиш хонорар за работата си. Това са задължителните условия да си разследващ журналист.
Дали си преводач, не знам. Преводачите трябва да се защитават сами – едни издатели плащат по-малко, други плащат повече. Като е некоректен, няма да работиш за него, и толкова.
Не ти казвам да не питаш, само приятелски ти казвам, че няма смисъл и не бива да се възмущаваш, че не ти отговарят.
Хайде, като се върнеш, ще си намериш работа в някое издателство и ще научиш всичко с такива подробности, че ще им скриеш топката на лаиците. Ама какво бе, ти тогава няма изобщо да говориш с тях, за какво са ти някакви си там лаици 🙂 🙂
Някой издател може да се обиди, че не е обществена личност 🙂 Нищо не му пречи да стане – обажда се тук-там и започва да се произнася по всички въпроси, и ето ти го обществена личност. Но не съм забелязал да го правят.
Ох, тук не съм съгласна с теб по толкова много линии, че не е истина.
Основното: не е задължително да разкриеш злоупотреба, за да можеш да правиш разследваща журналистика.
Както не е задължително да имаме нарушаване на закона директно и грубо, за да се погледне отношение към дадена професия и хората, които я практикуват, дали не се прави умишлено или дали практиките са лоша идея (класика: сексизмът на работното място, сегрегаци)
Вече разясних защо имам терен да задавам въпрос и да очаквам да ми се отговори, имам правото според закона. 😉
Последното, което е, мерси, нямам интерес да работя в издателство. До този момент не оставам с най-положителните впечатления от тях до този момент, особено по отношение на голямото желание да споделят информация с обществото само докато това им изнася.
Енея, по някаква причина коментарът ти беше попаднал в акисмета. Оправих го, очевидно. 🙂 Да знаеш, че не е преднамерено, просто понякога му щуква нещо. Ама да си кажа, че не съм въвела рестрикции към коментиращите, че да не вземе някой да кай нещо.
Енея, издателите не докато им или не им изнася, ами никаква информация няма защо да представят. Ти си мислиш, че имаш право на информация. Да, от кметството – за данъците и за договора със „Софийска вода“. Но какви са договорите на „Колибри“, „Бард“ или „Инфо-дар“ нямаш никакво изконно право на информация 🙂
Въобще си си създала някакъв твой си свят, превратно тълкувайки понятия като свобода на личността и право на информация. Може би психиката ти не издържа на натоварването, че имаш блог, не знам 🙂
Разбира се, че ако има лошо нещо, се разследва. Защо би разследвала някое издателство, ако няма престъпление – да кажем, труп на редактор в килера със старите коректури? 🙂 Или ей така – разследваш си просто от будна съвест? 🙂 🙂 🙂 Ама много будна, направо ококорена! Какви са ви договорите? Защо питате? Пешо ми каза, че мамите преводачите. Не, не мамим преводачите, довиждане. И си дотам с разследването 🙂
Представи си, ама не ти се подигравам, с мен би станало същото. „МакГроу Хил“ са голямо американско издателство за научна литература. И ти, понеже имаш блог, решаваш да си разследващ журналист. Дотук добре, както казвал онзи, дето падал от Айфеловата кула без парашут. Пишеш им писмо и ги питаш същото – какви са им договорите. Там телекопистката го получава и казва през кикот на колежката си: „Я ела да видиш една луда от България какво ни е писала.“ И отива в коша. Ти си казваш: „А, не! Аз съм разследващ журналист!“ И отиваш там, и ги питаш. Такава майна ще ти теглят на чист бронкски английски, че няма да плащаш за самолет дори, направо ще дохвърчиш тука на собствен ход (или на собствен лет) 🙂 🙂 🙂
Ама питай си де, то не иска нито пари, нито ядене, и особено пиене. Пиенето е за други цели и трябва да се пази, за да има достатъчно за постигането на тези цели 🙂
Може би може да се скалъпи едно прилично криминално романче „Трупът на редактора в килера със старите коректури“. Ако го направя, ще го посветя на теб 🙂 🙂 🙂
Ти вярваш ли си и наистина ли очаквах, че аз ти се вържа. Или който и да е.
За последно, защото вече го казах десетина пъти – аз питам за МНЕНИЕТО на издателството по темата. Значи МНЕНИЕ или ОТНОШЕНИЕ или РЕАКЦИЯ се различават от „договори“ и от изискването на такива по много неща, но основното е, че в дефиницията на мнение не е включено понятието договор, както правите опит от вчера да приравните.
Не знам кой сте/с какво се занимавате, но очевидно не правите разлика между това, което аз съм написала и това, което вие си вярвате, че съм написала. Свят широк, хора всякакви.
Вие си съчинихте от някъде какъв ми е въпросът и какви са ми очакванията или поне надеждите по темата и си се придържате към тях независимо от това какво казвам.
Ако имах повече поле за сравнение, бих предположила трол или поне някой, който много държи да изкриви думите ми или да ги омаловажи.
Вярно е, вече го казах н на брой пъти, никой не ми дължи нищо, просто ситуацията е такава, че в контекста на минали събития и публични позиции на „Колибри“ предположих, че не биха позволили името им да се влачи из калта безпричинно и биха изяснили евентуалния калабалък.
Ама това е сигурно заради усилието да имам блог, да се интересувам от дадена тема И да дъвча дъвка едновременно.
От известно време приносът ви към темата ви се свежда до това да обяснявате как никой няма право за нищо, не може да задава въпроси, не може да си вади изводи, ми просто да купува книжки и да си мълчи, щото то, читателят, нищо и никакво не е, еле пък ако лично не го засяга, където вие трябва да удостоверите, реална ли е ситуацията, има ли терен този човек да се чуди как се разрешава дадена ситуация, за която се пропищява до бога или не.
Не знаех, че вие сте последната инстанция на този блог, но е хубаво да сме наясно.
Забавното е, че миналата година по университетски проект контактувах цяло лято със серия различни издателства (конкретно със споменатото не) и им задавах куп въпроси, някои от които доста подобни на тези, които пратих миналата година на нашите издателства. Реакциите бяха далеч по-адекватни, професионални и любезни, да не говорим за изчерпателни.
Не бих седнала да търся причината в местоположението, по-скоро във факта, че ако някой си беше позволил различно отношение университет ми щеше да вдигне такъв скандал, че ум да им зайде.
Хора, които следят дали в даден бизнес не се правят злоупотреби се наричат watchdogs, мога да ви изрецитирам цяла бала такива. Повечето са обикновени хора, има академици, специалисти, зависи си от темата, сферата и личните им интереси. Така че, съжалявам, но тук гърмите зверски – не е нужно да има нарушение, за да мога да попитам дадена фирма „какво ви е мнението по отношение на темата ХИКС“.
Колкото до отплесването за мистериите, излагате се, честно. Достатъчно зелена съм, за да можехте да ме закопаете без да правите прекалено жалки опити да ме обиждате или да омаловажавате думите ми със заяждане.
И на главата си да застанете не можете да ме хванете в крачка тук. Не съм искала класифицирана и специфична бизнес информация, не съм спекулирала, нито съм се заяждала. Нещо, което не мога да кажа за вас.
Само ми кажете какви договори ви гонят… аз може да съм ококорена, но вие май имате нужда от кафе, защото бълнувате. Идете, вземете си кратка почивка, разходете се и си намерете нещо друго, което да коментирате. Види се, следването на блог дискусии ви стимулират да преразказвате кримки, да си съчинявате и стимулират автора във вас. Това е прекрасно и много, много полезно за психиката, но е малко встрани от темата ни, която, както виждам, затихна, т.е. развитие по нея, като от умрял писмо. Със здраве, но за следващия път си запишете: придържане към темата и следване на това, което е казано, не на това, което снощи сте сънували или ви се иска опонентът ви да е казал, за да можете да блеснете с остроумието си.
Всичко стимулира автора в мен, само дето не искат да ме публикуват. Малко съм обиден, че един най-обикновен Йоло Денев го публикуват, а мен не, ама на – не щат и това си е. Затова и аз като теб – публикувам се сам 🙂 🙂 🙂
Миналата година не са ти казали, защото го пише в закона – авторското право се защитава 70 години след смъртта на автора. От повече няма нужда, какво да ти казват.
Сега си попитала как работят, примерно, и са ти казали. Няма нищо лошо. И да не ти кажат, съмнявам се твоят университет да може да им се скара.
Казах за договори, защото отношенията с преводачите се уреждат с договори. Ти нали защитаваш преводачите (също и всичко останало). Може и на дума, ако взаимно си вярват. Поне така съм чул, ама може и да не съм чул хубаво 🙂
Радвам се за watchdogs. Обичам кучетата много 🙂
И, Енея, за разлика от България, която се намества – ама дали ще се намести, не знам – след 45 години комунистическа диктатура, в Англия не е имало такова нещо и всичко си е наместено.
Няма издател на 20 години, или ако има, той не може да издава, защото не се е научил. Те са по-големи хора. Нормално е едно общество да има грижа за по-младото поколение. Значи, когато отидеш като студент и попиташ какво представлява процесът в едно предприятие, естествено е да ти покажат, да ти обяснят. Всеки, или почти, би направил така. Когато бях студент, имахме такива курсови работи. Всеки си беше избрал някакъв бранш, отиде в съответното водещо предприятие и си направи курсовата работа. Бяхме приети много добре, показаха ни документи – как са организирани нещата и как се отчитат, въобще всичко. Но ти си студент и затова биваш приет като бъдещ равноправен колега. Същото е и със стажовете. Ти си бъдещ колега. Никой не крие нищо от теб. Пък и няма за криене. Хората знаят, че сега се учиш, и ти помагат да се научиш.
Когато обаче питаш от блог, това не значи нищо. Питаш си. Ми то всеки си пита. А пък колко псуват 🙂 Днес ще питаш за книгоиздаването, утре каузата ти ще бъде да има справедливост в млеконадоя, другиден ще тръгнеш да оправяш нечестностите в строителството… Ами няма да те приемат сериозно.
Ключът е – да се специализираш и интересът ти да е обоснован по някакъв начин. И да работиш в строителството, ако отидеш в някой вестник и обясниш, че това ти е хоби, ще те поканят и ще ти кажат каквото искаш. Уточни се, специализирай се и няма да имаш проблеми.
Ама така, ние сме за обществото и затова шумим… Ами то всеки по рождение е от и за обществото, не е някакъв особен белег, от който да се стряскат и да се респектират хората 🙂
Здравейте уважаеми,
(преводачи, издатели, кандидати за такива, непреводачи, неиздаващи ) всички, потопили перо в колегиалното недоразумение между (незаслужаващите, убеден съм, такова огорчение) госпожи Дичева и Каталан.
Като гледам, снощи и аз бая съм натопил писалката, та, моля за снизхождение.
Днес при нас вали. Настроението, моето и на продавачките в магазините за обувки, е доста понижено. Все пак купих – китайски, произведени в гр. Пещера.
Е, надявам се, двете много високоинтелигентни, без съмнение, колеги с божествено хубави имена, да се срещнат в близко време, да отпият от чашките поскъпващо кафе и мирно да си споделят кривиците и правиците. Най-добре без счетоводители и гардове от издателствата на първо време. А и без адвокати.
Може и да се получи. Той, доколкото ми е известно, преводаческият труд е самотна работа, ама и в тандеми не е невъзможен, мисля. Как ще се разберат за платата, нека си остане тяхна тайна. То, и без това в BG паричната маса, потъваща в джобовете на отруденото население е някак необозрима.
За казаното дотук, чистосърдено и предварително се извинявам на достолепната и спокойна г-жа Каталан и на милата и (видимо много накърнена и определено неоснователно клоняща към самозащитна сепнатост) г-жа Дичева.
Аз не мога и не съм компетентен да провидя бъдещото развитие на този творчески и същевременно с юридически привкус казус. „Народна халтура“ , с уважение, доста е мислил над подобни материи и определено има работещи постановки и възможни изходи. Желая му успех и единомишленици. Този път води нанякъде. Eneya, позволете ми да ви поздравя с мил поклон на немлад господин, вие сте чудесна във вашата изтънчена борбеност. Не я заменяйте, поне в младостта си, с по-ефективни подходи към финансово-юридическите, бизнес-политическите и обществено-личностните дела. Ако Ви е възможно. Успех и за Вас!
…Но нещо взех да се отегчавам от себе си. Присъщо за гражданин, който може да си купи китайски патъци от Пещера, да сключи клиентски договор с МТел доживотно и да се примирява ежедневно с факта, че с работа пари трудно се вадят. Понеже, докато ти си бъхтал, други, прилагайки в български вариант time is money са ти показали за сетен път, че от школото шестичките пъдят паричките. Младите да не се отчайват, не винаги е така…
Още повече, ако съвсем незаслужено попадналата под мощен бизнес отстрел г-жа Елена Дичева, с нашата морална подкрепа, успее да намери път към сърцата на експертно мислещите си колеги и игриво подходилите администратори от „Колибри“.
Накрая, както е казано, винаги става дума за финикийски знакчета. Макар ние да не държим много и най-вече на тях.
До утре!
Здравейте,
Включвам се с малко закъснение в затихващата дискусия. Марфа, справедливият гняв срещу „Колибри“ не оправдава изкълчването на истината – в писмото на Вагенщайн не се казва, че „Бард“ пиратстват от „Колибри“, а че пиратстват от авторката, което си е така, ако се вярва на изложените в писмото факти (вземи си куфара :)).
Друг е въпросът с „откраднатия“ превод. През изминалите години имаше доста подобни случаи, вероятно колегата от Народна халтура би могъл да сподели впечатленията си. Аз се сещам веднага – нали сме на испаноезична вълна – за преводите на Анна Златкова и издателство „Труд“. Всеки път се пошумява малко и после нещата пак си потъват в блатото. Затова приветствам „питанията“ на Енея, доколкото създават нетърпимост към прояви на кражба. (Енея, ако ще разследваш тези практики, свържи се с Анна Златкова, за да разбереш какво е постигнала тя, мисля, че се водеше дело.) Не зная дали госпожа Дичева е член на съюза на преводачите, но, струва ми се, там е мястото, където може да се реши подобен спор и да се отсъди дали става дума за два различни превода или за редактиран вариант.
Да, и аз не съм обърнал внимание, че в писмото на „Колибри“ се казва „нейна книга“, а не „наша книга“. Тая разсеяност. Но тогава въпросът отива на друга плоскост. „Колибри“ би трябвало да се интересуват само за времето, откогато книгата е при тях. Преди това са си дела на „Бард“. Иначе става „Знам какво направи миналото лято“ 🙂 Олеле, майко, ако всеки извади каквото знае или е научил за миналото лято… на планетата ще останат само стотина семейства със златна сватба и нищо друго.
За превода на Анна Златкова сега видях, че се споменава в мрежата, но поначало не обръщам много внимание, като се говори, че някой нещо е откраднал. Нещата винаги са конкретни.
Съюзът на преводачите не знам в какво състояние е в момента, изгубих ги от поглед от времето, когато си бяха измислили тарифи като в центъра на Манхатън. Но имат съюзен живот, скоро четох за годишни награди.
Някъде бях чул реплика от тяхна страна, че смятат за нов превод такъв текст, в който редакторската интервенция е повече от 20%. Не зная обаче дали е записано някъде или е просто нещо прието от практиката – че така текстът вече е много променен по контекст и звучене.
„Някъде бях чул реплика от тяхна страна, че смятат за нов превод такъв текст, в който редакторската интервенция е повече от 20%.“
Значи, ако редакторската интервенция е 19.9% преводът все още си е мой, но ако е 20.1% вече е чужд? Просто страхотно 🙂
Не съм чувала такова нещо, ако това е слух, нека не се разпространява, ако е факт, ми е интересна обосновката зад него,
antichniavtori, може би трябваше да кажа не „редакторска намеса“, а „промени“. Тях може да си ги направи и самият преводач и да каже: ето, нов превод съм направил, променил съм много неща. Защо не, ако текстът се е изменил чувствително.
И още нещо. Тези проценти ме затрудняват, пък и няма шублер за мерене на промени в текст. Затова се опитвам да си го представя по по-елементарен начин, за да го видя количествено и да си съставя мнение. Да кажем, че една книга е 500 страници. Колко е сборно 20% от нея? 100 страници. 100 страници промени. Е много е. Ако наистина е трябвало да се направят толкова промени, значи преди това преводът е бил за боклука, а на редактора трябва хем да му се направи паметник, хем да му се купят бутилка и бонбони 🙂 🙂 🙂
Боже! И на кого се брои този 20,1% превод? На редактора ли? Отивам да проверя дали наистина имам толкова преводи, колкото си мисля. За един отсега знам с абсолютна сигурност, че не е мой, текстът беше кошмарен и поправките със сигурност са повече от тази разделителна линия. От друга страна, добре че издателите май не знаят тая подробност, та на книгата все пак стои името на засрамената ми личност.
Не знам на кого се брои. Поначало за да има нов превод от какъвто и да е материал, трябва да е работено с оригинала. Езиков редактор, който е работил само върху български текст, не може да претендира за авторство, след като не знае какво пише в оригинала.
И аз така разсъждавам, но тия 20 процента ме шашнаха, защото уточнения нямаше при какви условия се признава или не се признава за нов превод. В крайна сметка аз мога да взема една книга, да оставя 400 страници от нея с някои дребни корекции по мое усмотрение, да преведа 105 лично – и какво, този превод вече е мой ли? Не ми се вярва.
Един от най-трудоемките ми преводи беше този, с трудния текст, амнайсета книга от поредица, превеждана съответно от амнайсет – 1 преводачи. Само редакторът беше един и същ. Всъщност в самия текст като такъв нямаше нещо кой знае какво, но измислените от автора и съответно преведени от амнайсет – 1 души думи бяха безумно много. Губех им нишката, признавам, и на много места просто не можех да ги намеря – откъде да знам в кой том са, в коя част и така нататък. И пишех свои, а редакторът уеднаквяваше. И като се вземат всички те, сигурно излизат тия 20 процента. Добавете нормалните редакции при превод – и готово, текстът е целият нашарен. А редактора дори не го знам дали е сравнявал с оригиналния текст. Сигурно е, не се залъгвам, че съм била кристално ясна на български. При това положение мой ли е или не е преводът?
Преводач прост, когато ми се каза, аз не поведох обсъждане, а го приех в крачка както го разбирам – промените наистина да са много, да се гледа честно и да е работено по целия текст. При описаното от вас с многото баби този превод най-малкото не е само ваш, значи не е гордостта на живота ви 🙂 Като си преведете сама някоя книга, ще си знаете – това съм си го превела аз, доволна съм от работата си, то е мое.
А онова с 400 + 105 страници е трик, не е преработка. Така можете да присвоите формално превода на „Тримата мускетари“, произволно казано, но кой ли би се напъвал да прави такова сложно упражнение и за какво ли ще му е 🙂
Май излишно се усложниха разсъжденията 🙂
Народна халтура, аз се целя по-високо: мислех си да присвоя превода на „Одисей“ на Джеймс Джойс. Това в кръга на шегата, разбира се. Естествено, че трябва да се гледа честно, обективно и целия текст.
А ако последният том на многотомния превод можеше да бъде гордостта на нечий живот, нямаше да има толкова преводачи. Просто ми стана интересен казусът, защото там беше такава мешавица, че ако се прилага правилото за двайсетте процента, съвсем искрено недоумявам на кого би трябвало да се водят всички томове от третия насам. Предполагам, на редактора. Неговото направо си е било къртовски труд.
Не съм съвсем съгласен, че „Колибри“ трябва да се интересуват само за времето, откогато книгата е при тях. Когато сключваш договор с автора и планираш инвестиция, и авторът те уверява, че книгата му не е била на пазара от пет години, разбираемо е да очакваш по-високо търсене, да планираш по-висок тираж и т.н. Да, разбира се, „Колибри“ не биха могли да предприемат никакво правно действие в случая, защото няма как да бъдат конституирани като страна в спора за годините преди февруари т.г., и затова прибягват до публично изнасяне на фактите с идеята да „очернят“ „Бард“. И така цопва камък в блатото и се разлитат пръски… Тъжно-смешна история, браншът ни е толкова малък и всеки знае кирливите ризи на другите, тръгнат ли да си ги вадят, наистина „олеле, майко“ 🙂 🙂
Много по-лесно е вместо да питаш в Мексико, да отидеш на първия сайт за електронна търговия, чийто сървър е в София, и да видиш дали едно заглавие се продава в момента. Ако бутонът „Купи“ работи, какво има да питаш. Права, неправа, с тиража ще го закършиш 🙂 🙂
http://tv7.bg/news/289302.html
Дето вика Марфата, „Оставям си куфара“… Временно. Може да го вдигна пак 🙂
Чудя се защо няма нищо по CNN, те се оказаха една безотговорна и аматьорска телевизия 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂
Може би няма да е уместно вече. Споменах, че имам някои познати в този бранш, споменават по нещо за случая в коментарен порядък и така разбрах следното. „Бард“ и лично г-н Йордан Антов са си взели бележка от справедливите упреци на г-н Вагенщайн, в знак на съжаление са закупили известно количество от неговото издание и вече подаряват него към покупките на книги, направени от техния (на „Бард“) сайт. Мисля, че вече можем да му простим за неволната простъпка след такъв израз на искрено покаяние 🙂 🙂 🙂 🙂 🙂
Няма сърце тоя човек! 😆
Аз това го разбирам като извинение 🙂
Тюх да му се не види! То пък господин Раймонд Вагенщайн изобщо не е чел нито единия, нито другия превод, ама „Колибри“, не г-жа София Каталан, се отказали от моя, защото се нуждаел от сериозна редакция, което щяло да им отнеме повече време, отколкото г-жа София Каталан да им го преведе отново.
Правилно, на г-н Вагенщайн не му е работа да чете всички преводи. Самата госпожа София Мих. Каталан /вж. поста по-горе/ съобщава, че приела предложението на работодателя си да направи „нов, художествен“ /запетайките са от значение :))/ превод като предизвикателство, след като прочела превода на колежката, санким моя.
От цялата тази работа аз не разбирам само едно: как така „Колибри“ още не са се сетили, че през 2001 г. аз съм преписала цели пасажи от превода на г-жа Каталан от 2011 г.?
Пък аз ги промоцирам тук като хора с въображение! Тюх да му се не види!
„…но нека оставим това занимание на специалистите езиковеди и колегите испанисти…“ – С. Каталан
Нека го оставим, indeed:
2001
Прев. Е. Дичева
ИК БАРД
Клиентката беше продавачка на пазара и се намираше в същото положение като Луча преди малко в магазина. Не й достигаха парите за телеграмата, която трябваше за изпрати. Очите на Луча се насълзиха и извърна поглед към улицата, за да не забележи Хубило.
В действителност не беше нужно да го прави, защото Хубило с присъщата му щедрост… “Знам, че дължа пари на ваши милости и не можах да ви платя. Но въпреки това се нуждая от десет щайги домати. Умолявам ви да ми ги изпратите. Като ги продам – ще ви платя всичко.”
След намесата на Хубило съобщението придоби следния вид: “Имам уговорена добра сделка. С продажбата на десет щайги домати ще мога да платя каквото ви дължа. Налага се да ги изпратите.”
2011
Прев. С. Каталан
ИК КОЛИБРИ
Клиентката беше продавачка на пазара и се намираше в същото положение, в което Луча изпадна преди малко в магазина. Не й достигаха пари за телеграмата, която трябваше за изпрати. Очите на Луча се насълзиха и тя извърна поглед към улицата, за да не я забележи Хубило.
Не беше нужно да го прави, защото той, с присъщата си акуратност… “Знам, че ви дължа пари, ваша милост, и не успях да ви ги изплатя. Но въпреки това се нуждая от десет щайги домати. Умолявам ви да ми ги изпратите. Като ги продам, ще ви платя всичко.”
Хубило я промени: “Имам уговорена добра сделка. С продажбата на десет щайги домати ще мога да платя каквото ви дължа. Налага се да ги изпратите.”
Десет щайги домати…
Добре де, но на мен наистина все пак ще ми е интересно някакъв анализ да получа, като нещата се съпоставят с оригинала, който за съжаление не притежавам. 🙂 Щото така, де да знам де, ама само си гадая. Някой има ли оригинала в пиратски вид (:mrgreen:), за да мога да си сравнявам тук на спокойствие? Онова с „цун-мун“ го видяхме, че не е така, но ще ми е интересно да получа поглед върху по-голяма част от оригиналния текст. 🙂
Абе аз от вчера разполагам и с оригинала, но с анализа съм я докарала едва до първите два абзаца. Ето как изглежда работата.
Tan veloz como el deseo
(Laura Esquivel)
„El norte se siente, se impone, nos marca. No importa cuánto nos alejamos de su centro de gravedad, invariablemente seremos atraídos a su núcleo por una corriente invisible que nos jalará como la tierra a las gotas de agua, como el imán a la aguja, como la sangre a la sangre, como el deseo al deseo.
En el norte está mi origen, escondido en la primera mirada de amor de mis abuelos, en el primer roce de sus manos. El proyecto de lo que yo sería se concretó con el nacimiento de mi madre. Solo tuve que esperar a que su deseo se uniera al de mi padre para ser atraída irremediablemente a este mundo. (стр. 9)”
(2001 – БАРД)
“Северът се чувства, налага се, поставя отпечатък върху нас. Колкото и да се отдалечаваме от центъра му на притегляне, едно невидимо течение неизменно ще ни тегли към сърцевината му, както земята – дъждовните капки, както магнитът – иглата, както кръвта – кръв, както желанието – желание.
В севера са моите корени – скрити в първите влюбени погледи, които са си разменили баба ми и дядо ми, в първото докосване на ръцете им. С раждането на майка ми представата за това, което съм щяла да бъда, придобила по-конкретни очертания. Оставало само да изчакам нейното желание да се слее с това на баща ми, за да бъда необратимо притеглена към този свят. (стр. 5)”
(2011 – Колибри)
“Северът е осезаем, настойчив, оставя следите си върху нас. Колкото и да се отдалечаваме от центъра му, неизменно ще се чувстваме притегляни към него като от невидими вълни, така както земята привлича дъждовните капки, магнитът – иглата, кръвта – кръв, желанието – желание.
Там, на север, са и моите дълбоки корени – скрити във влюбените погледи, разменяни между баба и дядо след първото докосване на ръцете им.
Когато се родила и мама, представата за моята особа вече придобила по-конкретни очертания. Трябвало единствено да изчакам да се слеят желанията на родителите ми, за да се появя на бял свят. (стр. 7)“
Това са първите два абзаца от оригинала с двата „превода”. И аз имам известни запитвания към „Колибри”, г-жа Каталан, г-н Транслатора и към всеки, който реши да внесе известна яснота .
1. Dejando de lado, се казва на испански език, дали северът оставя следите си или поставя отпечатък върху нас, дали се налага или е настойчив, които хич не са ми еквивалентни, но да речем, че горе-долу имат нещо общо с истината, абсолютно не разбирам как „centro de gravedad” (притегателен център, център на привличане) в «превода» на «Колибри» се оказва просто «център». Център и туй-то. Привличането, за което именно иде реч в книгата, някъде сме го загубили в прехождането от превод в «превод». Или направо сме решили, че е нерелевантно за случая. Е, ако пренебрегването на ключови за темата на един текст думи не е интелектуален принос, какво е тогава? И не че неизменно ще се чувстваме притегляни към него (севера), а към ядрото му, се казва буквално в текста. Аз също съм избегнала «ядрото» и съм го заменила със «сърцевина», но все пак, струва ми се, че е по-близо до оригинала.
2. Какви «преводачески» и/или редакторски съображения наложиха una corriente invisible (едно невидимо течение) да се превърне в „невидими вълни” и да се промени синтаксисът. То, не че не се правят такива работи, правят се, ама когато това допринася за точността, верността, ритъма, внушението и т.н. на текста. Какъв е приносът на отстъплението от оригинала към качеството на превода на „Колибри”?
3. Как така las gotas de agua (водни капки, капки вода) и в двата „превода” се оказаха „дъждовни капки”. Дали вече да смятаме, че водните какпи оттук насетне ще ги наричаме „дъждовни”? Ако това е така, моля „Колибри” да го съобщят на Испанската Кралска Академия, защото, доколкото на мен ми е известно, това е законодателната за испанския език институция. Да го ратифицира. Та да могат десет преводачи от десет да го превеждат правилно.
4. Само маркирам, че членуването или нечленуването на дадена форма е от съществено значение. Но, хайде. Да приемем, че десет от десет преводачи ще направят от «кръвта» «кръв», а от «желанието» – «желание», т.е. ще пренебрегнат членуването.
5. Интересно е също и че origen, което разбира се може да бъде „корени”, и в двата „превода” е „корени”. Защо, например, във втория „превод” не беше „произход”? Какво й пречеше на г-жа Каталан да направи следното: „Там, в севера, се корени моят произход …? Или: „От севера води началото си моят произход…? Или още няколко неща, които пропускам от съображения за икономичност. Но пък трябва да признаем, че тези корени са различни. Във втория „превод” те са „дълбоки”. Толкова дълбоки, че и самата Лаура Ескивел не ги е довидяла и ги и пропуснала в оригинала
6. Затова пък е схванала, Лаура, че като иде реч за произход, той ще да се крие някъде в първия влюбен поглед между бабата и дядото на разказвача. Но не, кой ти гледа първи – втори? Може пък напоследък вторият, десетият или съвкупността от всички погледи да слага началото на тия работи. А може и в испански език прилагателното „първи” да е престанало да означава каквото и да е, пък аз да съм пропуснала този момент, или пък началото вече започва от средата.
7. От първото изречение на втория абзац аз разбрах, че корените на разказвача (Лювия) се крият в първия влюбен поглед между баба й и дядо й, (запетайка) в първото докосване на ръцете им. Но на драго сърце съм готова да приема, че тъй като тя не е очевидец на това събитие (до доказване на противното), може и да се е объркала. Може пък, по някаква причина, г-жа Каталан да знае по-добре. Като нищо хората може първо да са се докоснали, пък чак след това да са се погледнали и по този начин влюбените им погледи да са се състояли след първото им докосване. За която цел пък или запетайката (,) се е развила до предлог или пък се е появила нова конструкция: запетайка (,) + en = después de. Те и такива работи стават (вж. която и да е историческа граматика), но бая стабилни знания по езика се искат, за да се досети човек. Аз и това съм изтървала.
8. И в двата „превода” proyecto се оказва „представа”. По по-горе посочените причини – десет преводачи от десет ще преведат proyecto в този контекст като „представа”.
9. И разбира се в «представата за това, което съм щяла да бъда аз», както е казала авторката, «аз»-ът като стой та гледай става «моята особа». Той, Аз-ът, си го има това свойство по природа – става си каквото си иска. Но личният ни Аз. Доколкото съм чела никак не било здравословно да вменяваме личния си Аз на чужди такива, нито пък да си присвояваме техните. Тук има едни много прости неща като речеви регистри, прагматични аспекти на езика, tono, foco, tópico, комуникативни намерения и прочие глупотевини, които по никакъв начин не могат се сравни с тая сложна морфология на прилагателното име в испански език (porfiriano, a, os, as – вж. тиражирания на 125 места в мрежата пост на г-жа София Каталан), но все пак са от значение, pienso yo. И от тази гледна точка хич никак не е все едно дали ще кажеш „майка ми”или „мама” и как ще се обърнеш към нея – с „мамо”, „майче”, „мамче” и пр. Но за това – като му дойде редът в текста.
10. В словото има и още едни прости неща като теми и реми. Дотук се говори за майката. И дъщерята казва, че е трябвало само да изчака желанието на майка й да се слее с това на баща й, за да бъде тя безвъзвратно притеглена към този свят. По този начин се въвежда бащата. Нов персонаж. Главен. Много главен. Първо споменаване. Поради какви причини „Колибри” решават да лишат главния герой на книгата от индивидност? Поради какви причини решават да го въведат като събирателен образ на „родителите”? Ако авторката е искала да ги обедини, според моите скромни познания по испански език, нямаше пречка да каже mis padres. Например, “… sólo tenía que esperar a que se unieran los deseos de mis padres…” Но не това е казала. На мен ми изглежда очевидно, че комуникативното й намерение е било точно обратното – да ги въведе като отделни и различни персонажи, каквито те остават в цялата книга, та до края. Но за тази цел човек наистина трябва да е чел оригинала.
Засега – толкоз. За успокоение на публиката, няма да подмина и собствените си къде грешки, къде не. Но едно по едно.
Хм… Това наистина е много интересно ❗
Ще го изчета цялото малко по-натам, но засега ми правят впечатление някои дребни нещица.
Например встъпителното изречение: „El norte se siente, se impone, nos marca.“ Аз при всички случаи бих го превела така: „Северът се усеща, налага се, белязва ни.“ Не би ми хрумнало „nos marca“ да го преведа като „поставя отпечатък върху нас.“ За сметка на това г-жа Каталан проявява изключителна солидарност, като nos marca при нея е „оставя следите си върху нас.“ Как може двама независими преводачи да интерпретират по толкова отвлечен начин простичкото „nos marca“, за мен е загадка. Не че не ми харесва „поставя отпечатък върху нас“ или „оставя следите се върху нас“, само дето съм убедена, че споменатите девет от десет преводачи щяха като мен да се спрат на „белязвам“, или пък да речем „дамгосвам“, за по-голяма тежест.
„El proyecto de lo que yo sería se concretó con el nacimiento de mi madre.“
Това аз бих го превела като „Идеята за това, което съм щяла да бъда, се оформила с раждането на майка ми“ или да речем „Идеята за бъдещата ми личност се оформила с раждането на майка ми“. В твоя вариант обаче изречението е „С раждането на майка ми представата за това, което съм щяла да бъда, придобила по-конкретни очертания.“
Прави впечатление, че си използвала инверсия. Не звучи никак лошо, дори напротив, просто аз не бих го направила – най-малкото не би ми дошло на ума. Изразът пък „придобила по-конкретни очертания“ не присъства в оригинала. Там се казва se concretó – изясни се, конкретизира се. Да кажем, че „конкретизирам“ не звучи никак добре в този текст. Така или иначе моето изречение е съвсем различно от твоето. При него няма инверсия и преводът е общо-взето буквален. Не е така обаче при г-жа Каталан.
Неясно как тя също стига до идеята да обърне изречението. Когато се родила и мама, представата за моята особа вече придобила по-конкретни очертания.
Как да го разбирам това? Девет от десет преводачи ще се сетят да обърнат въпросното изречение, да преведат „proyecto“ като „представа“ и да използват липсващия в оригинала израз „придобила по-конкретни очертания“?
Сега, моите уважения със „здравей, мамо как си“, дето всички ще го преведат така, но тук случаят въобще не е такъв. Въобще, доста интересно се получава.
Ще прочета сега и останалото и тогава ще коментирам допълнително. 🙂 Много благодаря за анализа. Поучителен е, определено. 🙂
Така… За да бъда съвсем честна, преведох дадения тук откъс, без да се допитвам по какъвто и да било начин до двата предложени превода.
Ето какво се получи:
Оригинал:
Елена Дичева, след редакцията, направена от БАРД
2011 – Колибри
Моят вариант:
Какво искам да кажа с това ли? Много просто. Не говоря за това чий вариант е по-добър. Като сравнявам, моето е по-скоро буквален превод, докато на Елена е по-поетичен. В това няма нищо чудно, на мен това ми е в стила – твърдо вярвам, че ако авторката е искала да каже, че земята привлича дъждовни, а не водни капки, е щяла да го каже именно така. Да започнем с първото изречение обаче: както вече споменах, от моя гледна точка вероятността двама независими преводачи да интерпретират по на практика сходен начин простичкото „nos marca“ – белязва ни – като „налага отпечатък върху нас“ или „оставя следите си върху нас“, практически се свежда до нула. Елена е подходила по-песенно да го кажа, по-лирично, отколкото е в оригинала. Но в оригинала никой не оставя следи или отпечатъци върху никого, там северът белязва, дамгосва хората.
За центъра на притегляне Лена е казала достатъчно. Ще обясня защо на мен не ми дойде на ума да не членувам кръвта – кръвта и защо смятам, че от трите варианта моят е най-правилен в случая ( 😛 ) : кръвта не привлича просто кръв, каквато и да е кръв. Според мен е очевидно, че кръвта привлича своята собствена кръв, още повече, че надолу става ясно, че на север са корените на лирическата героиня и тя е притеглена от него. Членуването на втората кръв й дава идентичност, прави я, както казах вече, точно определена кръв. Същото е и с желанието. Желанието привлича точно определено, идентично желание. Инак може да се предположи, че желанието за любов привлича желание да си боядисаш апартамента например. Тук говорим за точно определени съответствия обаче. Ето защо кръвта привлича именно кръвта, а не кръв, а желанието привлича желанието, а не някакво си желание по принцип. Но и при Лена, и при г-жа Каталан четем заклинанието „кръвта – кръв, желанието – желание“. За мен това е странно.
Нататък. Признавам, че първоначално написах „От север е моят произход…“, но като продължих, бързо го смених с „На север са моите корени“. Смисълът е абсолютно същият, а в случая „корени“ определено звучи по-добре от „произход“. Преводът ми е буквален. Може да не е много хубав, но е буквален. Само че това изречение е точно от типа „Здравей мамо, как си“, макар и да е по-дълго. Точно както и първото изречение – „Северът се усеща…“ Изказът на авторката е ясен и недвусмислен. Не е оставила възможности за вариации или за някакви различни трактовки. На север са корените на героинята, скрити са в първите влюбени погледи на баба й и дядо й, в първото докосване на ръцете им. Пълната промяна на толкова простичко изречение във варианта на г-жа Каталан за мен означава само едно единствено нещо – върху готовия и след това редактиран от БАРД превод е минала още една редакция, без да се направи сверка с оригинала. Какви дълбоки корени? Откъде се появява това „дълбоки“? Как и къде госпожа Каталан е прочела, че бабата и дядото са си разменяли влюбени погледи, след като са си докосвали ръцете? Да оставим настрани, че това би било възможно само ако и двамата са били слепи, а после са си направили операция и са прогледнали, но човек, който има пред себе си оригинала просто не би могъл да преведе нещо толкова недвусмислено и изрично по толкова погрешен начин.
Продължавам. El proyecto de lo que yo sería se concretó con el nacimiento de mi madre.
За мен това отново е изречение от вида на „Здравей, мамо, как си“. Според преводача можем да прочетем „Мамо, здрасти, как си“, „Здрасти, майче, как си“, „Здравей, мамо, как я караш“ и пр. Факт е обаче, че сигурно осем от десет преводача ще изберат да преведат „Hola, mama, como estas“ като „Здравей, мамо, как си“. Ако деветият и десетият обаче са се спрели на еднакви екзотични варианти като „Как си, мамо? А, забравих да те поздравя… Здрасти“, то читателят трябва доста да се замисли. Вариантът за превод, който аз съм си избрала, е Идеята за бъдещата ми личност се оформила с раждането на майка ми.. Преди това опитах с „Проектът за това, което съм щяла да бъда, се оформил с…“, но го замених с „идея“ и „бъдеща личност“. „Проект“ си го представих като „идеен проект“ и оттам – идея. Просто ми прозвуча по-добре. „…за това, което съм щяла да бъда“ ми се стори прекалено описателно. Авторката очевидно има предвид „проектът за мен“. Ето защо си избрах варианта за „бъдещата ми личност“. Не е буквален превод, но вярвам, че съм запазила смисъла.
Лена е подходила по съвсем друг начин: С раждането на майка ми представата за това, което съм щяла да бъда, придобила по-конкретни очертания. Както вече писах в предишния си коментар, тя е избрала да обърне изречението или иначе казано, тук „Здравей, мамо, как си“ е станало на „Как си, мамо? А, забравих да те поздравя… Здрасти“. При г-жа Каталан този вариант търпи още по-голяма преработка: „Как я караш, майче? Без малко да забравя да те поздравя! Здравей, здравей…“ Иначе казано, Когато се родила и мама, представата за моята особа вече придобила по-конкретни очертания.. Защо и тук изречението е обърнато? Как и в двата варианта преводачите избират да се спрат на едни и същи несъществуващи в оригинала думи изрази като „представа“ и „придобила по-конкретни очертания“? И във втория вариант нещата съвсем отиват в къпинака с тази „моя особа“, което просто няма как да стане, ако преводачът има пред себе си оригинала и прочете простичкото и недвусмислено изречение, написано от авторката.
Завършвам с точността на „превода“ на г-жа Каталан, който, както беше тиражирано, е по-добър, по-точен и въобще е по-лесно да се нахвърля наново за няколко дена, отколкото да се направи редакция на оригиналния превод, а не на редакцията на БАРД.
Solo tuve que esperar a que su deseo se uniera al de mi padre para ser atraída irremediablemente a este mundo.
При Елена е: Оставало само да изчакам нейното желание да се слее с това на баща ми, за да бъда необратимо притеглена към този свят.
При мен е: Само е трябвало да изчакам желанието й да се влее в това на баща ми, за да стане неизбежна появата ми на този свят.
При г-жа Каталан: Трябвало единствено да изчакам да се слеят желанията на родителите ми, за да се появя на бял свят.
Тук от трите варианта избирам този на Лена. И моят, и нейният са точни преводи на оригинала, но нейният е по-поетичен, по-красив ако щете. Третият вариант обаче е някакъв преразказ. Не е случайно споменаването на бащата. Героинята всъщност въвежда главното действащо лице. Това Елена много добре го е обяснила горе в анализа си. В този вариант бащата липсва. Защо? Къде е? Къде е изпаднала необратимостта, неизбежната поява на героинята на този свят? Сега, моите уважения за casa porfiriana и „х“-то в имената на божествата на маите, но тук имам два кратички абзаца, при които вторият „превод“ е очевиден преразказ на редактирания от БАРД оригинален превод на Елена Дичева. Иначе някои неща просто биха били необясними. Аз така виждам нещата, за вас не знам. 😐
„Северът се усеща, налага се, белязва ни. И няма значение колко се отдалечаваме от центъра на тежестта му – неизменно ще бъдем носени към неговата сърцевина от едно невидимо течение, което ще ни влече както пръстта – водните капки, магнитът – стрелката, кръвта – кръв, желанието – желание.
Северен е моят произход, загатнат още в първия любовен взор между баба и дядо, в първото докосване на ръцете им. Моето бъдещо аз стана по-осезаемо с раждането на моята майка. Оставаше само да изчакам нейното желание да се слее с това на баща ми, за да бъда неудържимо притеглена на този свят.“
Това е моята версия, набързо. Със следните уточнения за неща, за които като редактор бих се разсърдила:
– „Иглата“ е всъщност стрелката на компаса. Тук говорим за ориентиране, encontrar/perder el norte. Това има общо с компасите, не с ръкоделието;
– Centro de gravedad, доколкото ми е известно, е „център на тежестта“, ясно фиксирано словосъчетание – ако погледнете какво значи на български, ще видите, че пасва точно толкова, колкото на испански;
– Има серия от думи за тегля, влека и прочее, които Ескивел е разиграла интересно, разнообразно, но пред които Елена се е предала и е повторила три пъти „тегля“-„притеглям“ и пр. Това е много за толкова малко текст.
Вторият абзац предполага тълкуване, затова отивам една идея по-далеч от буквалното (загатнат и пр.). Май само аз избирам изявително наклонение в тази част. Правя го, защото от малкото, което виждам тук, разказвачката се чувства вездесъща и всезнаеща – това „само трябваше да изчакам“ показва присъствие преди телесното присъствие, което започва с раждането. Затова обаче не бих си заложила главата, защото не ми е ясно как продължава историята и имам ли основания да настоявам за изявителното.
И да, „преводът“ на г-жа Каталан от това, което се вижда тук, е еднозначно козметична редакция на превода на г-жа Дичева. Тоест не превод.
И аз я мислих тази стрелка, но се отказах от нея. Стори ми се, че все пак привличането е приоритетно, а магнитът привлича не само стрелката на компаса, а и всякаква друга игла, това упражнение го помним всички от часовете по физика. От друга страна, стрелките също биват различни, не само на компас и часовник. Както и да е, то е въпрос на приоритетно тълкуване и на избор. Нали тъкмо за това става въпрос, че колкото читатели, толкова интерпретации. Именно по тази причина преводач и редактор трябва да работят в екип. Така поне ще мислят две глави, а две глави винаги мислят повече от една, макар и не задължително два пъти повече.
Бих се радвала съдбата да ни събере някой ден като автор и редактор.
Абсолютно е стрелката на компаса! 😳
О, не. Не е съвсем преразказ. На места е преразказ, на места – доразказ, на други – недоразказ, на трети – цензуриране на оригинала, а на четвърти – откровени измишльотини. Знаете ли колко интересно?
След малко ще пусна следващите два абзаца.
Laura Esquivel
¿En qué momento la poderosa mirada de imán del norte se unió a la del mar? Porque la otra mitad de mi origen proviene del mar. Del origen del origen. Mi padre nació junto al mar. Ahí, frente a las verdes olas, los deseos de mis abuelos se hicieron uno para darle a él cabida en este mundo.
¿Cuánto tiempo le toma al deseo enviar la señal correcta y cuánto pasa antes de que llegue la respuesta esperada? Las variables son muchas, lo que es innegable es que todo el proceso empieza con una mirada. Ella abre un camino, una vereda sugestiva que más tarde los amantes caminarán una y otra vez.
(2001 г. – БАРД)
В кой ли миг могъщият магнитен поглед на Севера се е слял с очите на морето? Защото другата половина на произхода ми идва от морето. От произхода на произхода. Баща ми е роден край морето. Там срещу зелените вълни желанията на баба и дядо се слели, за да му отворят място на този свят.
Колко време му трябва на желанието, за да изпрати точния сигнал, и колко време минава, докато дойде очакваният отговор? Променливите са много. Не може да се отрече само, че целият процес започва с един поглед. Той проправя път, вълнуваща пътека, която по-късно влюбените неведнъж ще извървяват.
(2011 г. – Колибри)
В кой ли миг притегателният поглед на севера се слял с този на морето? Защото другата половина от мен принадлежи на морето, където се е родил баща ми. Срещу зелените му вълни баба ми пристанала на дядо и татко се появил.
Колко ли време е нужно на желанието да изпрати знак и да получи очаквания отговор? Възможностите се много, но важното е, че на магията й трябва един-единствен поглед. Тя проправя и сочи пътеката, по която влюбените ще минат безброй пъти.
1. Още от centro de gravedad („център на притегляне/привличане”; „център на тежестта”) и núcleo (ядро) работата си понамирисва на физика. Вярно, школска, но физика. И това не е случайно. Авторката има намерението да опише фундаментални неща. А дойде ли реч за фундаменталност, къде без физика? И от самото начало си е ясно, че Северът притежава мощна притегателна сила, свързана с географското разположение на северния магнитен полюс. И сега, като изтървахме притеглянето от поглед, заменихме „магнита” с притегляне. По този начин „могъщият магнитен поглед” се превръща в „могъщият притегателен поглед”, но пък си остава „могъщ”. Не става примерно „мощен”, „силен”, „властен”, „неустоим” и пр. Могъщ. Нейсе. Поне се появява притеглянето. Трябва обаче да признаем, че пък въпросният поглед се слива с „този” (поглед) на морето, както е в оригинала, а не с „очите” на морето, както е при мен.
2. С origen този път работата дойде малко по-инаква. Той просто изчезна от поглед. Биде аглотиниран (погълнат) и бързо-бързо асимилиран (уподобен) от „принадлежността”. Ерго, щом произхождам от нещо – принадлежа му. Още при първото му появяване в третия абзац. Поради която пък причина, при второто му появяване, веднага след това, направо си го заняма.
3. От оригинала аз разбрах, че бащата се родил край морето и авторката смята това обсотятелство за важно. От превода на Колибри разбирам, че всъщност, и съвсем между другото, той се е родил на морето. Та малко ли народ се ражда на морето? Да не говорим за зачеването.
4. От оригинала аз разбрах, че там, край морето, срещу зелените му вълни, желанията на бъдещите баба и дядо на разказвачката се слели в едно, за да отворят място на баща й. Представа нямах, че бабата е пристанала на дядото и хоп – появил се бащата.
5. Цял живот съм знаела, че signo (знак) и señal (сигнал) са две съвършено различни неща. И си мислех, че става въпрос за изпращане на сигнали, примерно, любовни.
6. А колко време всъщност му е нужно на желанието, за да получи очаквания отговор? Защото в превода на „Колибри” желанието очевидно, поради синтактични причини, се нуждае от време, за да получи желания отговор.
7. Всеки процес ли оттук насетне ще го смятаме за магия? Ако това е така, моля Колибри да уведомят този път Международния Нобелов комитет. Може пък най-сетне и скъпата ни татковина да се сдобие с Нобелова награда.
8. И накрая, засега, в едно изречение има синтактични функции. Една от тях е на подлога. Подлогът, в представите на мнозина, назовава вършителя на действието, но то не е така. Подлогът е това, за което се говори. Тук се говори за „погледа”, не за магията. Не че имам нещо против магията. Чета с увлечение „Хари Потър“.
То това като историята с „цун-мун“. „Желанията на баба ми и дядо ми се слели“=“Баба ми пристанала на дядо ми“. Тук вече си имаме работа не с превод, окраден или нов, а с приблизителен преразказ на текст, за който някога сме чували. Много приблизителен. Може би действително „недоразказ“, да не стигам чак до измишльотините. Ми освен да се съглася с Mr. Translator, че така текстът звучи много по-добре, не виждам какво друго да направя. Сигурно Ескивел много я е яд, че не се е сетила първа да го напише така, но какво да се прави? Кой преварил, той заварил.
Аз ще помоля тук четящите и пишещите колеги вече да оставим на мира г-жа Каталан. В края на краищата, единственото, което знаем със сигурност е, че „Колибри” са издали „нов” превод на Tan veloz como el deseo. Дори заглавието – „Със скоростта на желанието” – са взели от последното изречение на задната корица на изданието на «БАРД».
Кой от нас може да бъде сигурен, че колегата Каталан има някакво участие в тая работа? Кой от нас може да бъде сигурен, че тиражираният наистина на 125 места в мрежата пост е изпратен лично от нея?
Не съм пропуснала да забележа, че и аз се отнесох доста язвително към г-жа Каталан. Не можах да преглътна, че някой ще преписва от мен, а където не преписва – ще оплеска това, което съм направила (без да броим собствените ми къде грешки, къде –не) – и отгоре на всичкото ще твърди, че съм безотговорна като преводач и неграмотна като испанист.
Но, колкото повече чета и сравнявам, толкова повече се убеждавам, че това, което се случва в „новия” превод на „Колибри” испанист не може да го направи. Какъвто и да е. На колкото и години да е. Точно както и испанист не може да заподозре друг испанист, че не познава морфологията на прилагателното име или че не е чувал за порфириата, особено когато бая текст с прилагателни е преписал от предишния преводч и бая текст за порфириата – също. Все по някое време щеше да се е усетил испанистът, че „грешките”, които открива, не ще да са точно такива, каквито си ги мисли. И като се усети, ще поправи истинските, при това, много икономично, за да не развали нещо. Няма да прави „нов” превод.
Уважаема госпожо Каталан, колега, ако Вие четете тук, искам да знаете, че не Ви смятам за замесена в тази пиеса като испанист. Може би, евентуално, в някакво друго качество, но не и като испанист.
А „новият” превод на „Колибри” е друг филм.
Има истина в това, което казваш. И действително, като едното нищо може пък г-жа Каталан и г-жа Бранц да са също жертви на обстоятелствата. ОК, спирам по темата. Поздрави и успех! 🙂
Аз не съм ничия жертва. Дори на себе си. :)) Но за това – друг път.
Хубав е блогът. Хубави разговори се водят.
Много ти благодаря! 🙂 🙂
Наистина харесвам твоя блог. Както би казала Цвета, „мама хич не може да се престурава“.
Да се преструва, имах предвид. Но току-що спретнахме един нов глагол: престуравам се. 🙂
😆 🙂
Хай…сестри и братя словесници,
Снощи се върнах от Испания – родината на испанския
език, но и, както разбрах там, на редица романски и прочиие съпътстващи го (да ги наречем) по-малки испански езици. Ето, хората не могат още да се разберат по основния въпрос: кой говори на испански и кой – на развален испански? А вие сте се захванали с отделни изречения на Една Единствена Мексиканка.
Отново ми се налага да потъна в сладостното гърненце на извиненията – този път, освен към всички Вас, към всички испаноговорящи и най-вече към нашите горди и сетивни приятели от многомилионно Мексико.
Странно, колко малък стана светът. Младите даже не са в състояние да проумеят смисъла на тази тъй бързо разклононила се и разлистила се метаморфоза. За тях, вероятно, малкостта и разбираемостта на необозримостта на видимото и въплътените в него човешки копнежи и деяния е предварителна взетост.
Разходих се из Барселона със споменатите китайски обувки от град Пещера. Беше възхитително изживяване. Тук съм принуден от реда на мислите си да ви призная с какво си вадя хляба – правя фирмени табели. Там също много хора правят същото. В повечето случаи по-добре, понякога – просто с…ат на метеното, както се изразявахме преди много години.
В крайна сметка, мислех си през тези няколко дни, ако бях си пренесал куфара в Барселона преди двайсетина години, може би щях да съм Един от многото, но достатъчен (поне за няколко ябълки, така наричат там жилищните петна между отделните улици) майстор на фирмени табели, при това вече с достойно за прииждащите старини пенсионно самочувствие.
Не казвам (на младите) вземайте си куфарите и въз…
Стойте си тук, пред светлите екрани, и мислете, мислете, и говорете за нещата, каквито са във вашата най-скрита и недосегаема, и самотна, и самоизключваща се, и неовладяваща се, и недостигаща се, и несаморазбираща се, и самоубиваща се, и самоспасяваща се същност.
Права е Баба. Дай ми Мъдро прояснение, сърцето, докато живее, не е глупаво.
Marfa е абсолютен помъдряваш непрекъснато сладур.
Нейни са разтварящите се пред очите ни простори на грижата за почистване на човешката душа.
Сами стигнахте, докато бях в Испания, до извода, че да се превежда от испански никак не е лесно. Още по-трудно е да се постигне това, когато човек наднича в превода на други. Макар, това да е прастарият творчески прийом на човечеството. Иначе нямаше да се постигне това, което наричаме „най-доброто от традицията“. Просто щяхме да се разлетим из Космоса като много, много елементарни частици.
Филологическата ми деформация, ъпгрейдвана с даскалската такава не ми позволява да оставя такъв сигнал без отговор.
А колко време ще му е нужно на предавателя да приеме сигнала на изпращателя е въпрос на технически възможности. Учили сме го по физика. 🙂