Нужно е цяло село, за да се отгледа едно дете.
Но да започна отначало. С няколко въпроса.
Защо смъртта на един жираф потресе толкова хора? В края на краищата, какво толкова? В природата жирафът пасе от листата на дърветата, лъвът яде жирафа, the circle of life и така нататък. От друга страна, в цивилизацията ежеминутно безчет глави добитък губят живота си в кланиците. А някакви хора, които иначе с наслада дъвчат пържолата си алангле, оревават света, защото някой някъде публично прострелял някакъв си Мариус.
И какво толкова? Хайде да ревем за жирафа, докато милиони човешки същества гинат във войни, от глад и болести. Защо не ревем за прасетата и кокошките във фермите? Появиха се различни обяснения защо в Дания децата гледали спокойно разфасоването на доскорошния си любимец, както и твърдението, че – “парадоксално” – тази страна била смятана за рай за децата.
Бенгт Холст, директор на копенхагенския зоопарк, обяви, че децата получили урок по анатомия; датска журналистка обяснява, че то си било както в природата. Твърдят, че в Дания животът и смъртта се приемали различно и децата отрано трябвало да свикват с неизбежността на края; и въобще, всичко е цветя и рози.
Защо тогава светът настръхна? Същият този свят с пържолите алангле и фермите за прасета?
Много просто.
Първо, действието не се развива във ферма за месодайни животни, нито пък някоя лъвица си е осигурила обяда в африканската савана. Това става в зоологическа градина насред Копенхаген. Каква е разликата ли? Между зоологическата градина, саваната и свинекомплекса? Сериозно? И защо може да колим прасета, а жирафи – не? Добре, ще се върна на това.
Но преди това, второто. А именно, какво не научават децата от така предадения им нагледен урок?
Не научават, че лъвовете ядат жирафи – децата и без това си го знаят, както знаят и че лъвовете не се хранят със соеви гранули. Не получават и никакъв урок по анатомия. Защото просто наблюдават зрелище. И всъщност единственото „природно“ нещо, в което наистина се убеждават, ако въобще са имали някакви съмнения, е, че лъвът наистина яде месо. В случая от жираф.
И дотук с природата. В края на краищата в саваната никой не отстрелва жирафа и не го сервира удобно транжиран на лъва. И децата много добре осъзнават и това.
И така, стигнахме до третото. Уроците, които децата всъщност научават. Които не са свързани нито с анатомията на жирафите, нито с менюто на лъвовете, нито пък с приемането на смъртта като неизбежност. Всичко това е дрън-дрън.
Вместо това децата научават, че е съвсем в реда на нещата и дори е готино и забавно да убиеш просто ей така, без причина, за кеф. Просто да гръмнеш Мариус. И е много важно това, че жирафът има име. Давайки човешко име на някого, ти всъщност го признаваш за личност. Защото това не е просто някакъв жираф от копенхагенския зоопарк. Това е именно Мариус, същият онзи Мариус, чиито бебешки снимки въпросният зоопарк тиражираше, същия Мариус, който носеше печалби, докато беше малко сладко бебе със закръглената муцунка, която доверчиво буташе в ръката на гледача си, за да получи ръжен хляб, докато публиката примираше, разтапяше се и викаше „awwww“. Същия този Мариус, който е произведен с пълното съзнание, че няма да е подходящ за оплождане и в един момент зоопаркът ще трябва да се отърве от него.
И този Мариус, който пораствайки започва да губи облика си на плюшена играчка и се превръща в голям жираф и следователно вече не е чак толкова забавен и сладък, може просто да бъде отстрелян. Защото вече не е интересен. А на негово място управата на зоопарка винаги може да произведе нещо друго. Или някой друг.
Това е много важен урок.
Децата научават от заслужаващите доверие възрастни, че практически няма разлика между живото създание и предмета. И в двата случая ако вече не са ти интересни, можеш да се отървеш от тях. Когато палавото малко кученце или котенце престане да изглежда като плюшена играчка, просто можем да го разкараме както намерим за добре и да си вземем нова плюшена играчка. Няма проблем да го удавим примерно. Или подпалим. За кеф.
Научиха и как се предава доверие. Как гледачите на Мариус, които би трябвало да се грижат за него и да го пазят да не му се случи нещо лошо, с пълно съзнание го примамиха, разстреляха го и нахраниха с него лъвовете. И децата разбраха, че това, освен дето е правилно, е и забавно.
Колкото до неизбежността на смъртта и прочее… Децата всъщност се научиха на пренебрежение към живота и неуважение към смъртта. Освен това усвоиха нагледно, че ненужната насилствена смърт е не много по-различна от (весело) цирково представление.
Което всъщност е голямата причина, поради която светът се потресе. Защото наистина е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете. Възмутените коментари почти във всички случаи питаха: защо убихте Мариус и защо го направихте пред децата?
Защото освен убийството на жирафчето мнозина видяха нагледно как тепърва развиващата се емпатия на децата беше екзекутирана и разчленена. Заради желанието на някакъв социопат с божествен комплекс.
Ето защо е неприемливо убийството на Мариус.
Като стана дума за социопати с божествен комплекс, директорът обясни, че Мариус всъщност не бил домашен любимец. И тук се връщам на свинефермите. Да, Мариус не беше домашен любимец, но не беше безименно теле, прасе или пиле, предназначено да свърши на нечия трапеза. Той беше роден и отгледан в зоопарк при това с идеята да се превърне в обществен любимец. А предназначението на зоопарковете поне доскоро не беше осигуряването на месо (а защо не и кожи от екзотични животни или слонски бивни?), а опазване на животните и грижа за тях. Именно затова точно толкова недопустима би била и публичната екзекуция в зоопарка и на прасето, и на телето, и на кокошката, наред със слона, носорога, жирафа или хипопотама.
Заради това, а и заради описаното по-горе. Защото е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете.
Факт е, че разрастващото се човечество има нужда от все повече храна. И е факт, че човечеството бавно и несигурно все пак еволюира. Хилядолетия са били необходими, за да надраснем робството, гладиаторските борби, горенето на еретици, варенето на престъпници във врящо олио и публичните екзекуции, които са били (а на места и още са) нещо като алтернативно забавление за масите, често с активното участие и на публиката. Не сме надраснали напълно всичко това, но поне се стараем. Стараем се и да се грижим по-добре за животните, предназначени да се превърнат в наша храна. След като още не сме измислили как да произвеждаме готови пържоли – което може би един ден наистина ще превърне прасетата, кравите и кокошките в по-екзотични обитатели на зоологическите градини от жирафите, слоновете и орангутаните, – поне няма нужда да проявяваме садизъм към тези, които ни пълнят чинията. И всъщност този урок би могъл да се предаде на децата.
А вместо това децата научиха, че… Че наистина няма нищо лошо да пребиваш тюленчета с бухалка, да избиваш делфини, за да докажеш мъжествеността си, да застреляш кротко пасящ си слон, за да се снимаш до трупа му и да се похвалиш във фейсбук и въобще да се държиш като пълен инфантил, чиято детска градина му е отесняла и който вече не се ограничава до късането на крилцата на мухите и си търси други, по-вълнуващи забавления.
“Реакцията на обществото е вид “диснификация”, тоест приравняване на всичко, което става в природата, до филмчетата на “Дисни”. Хората в общества, далеч от селския живот, третират животните като равноправни граждани. А за една аграрна нация като Дания това далеч не е така” бил казал Петер Сандое, професор по биоетика към университета в Копенхаген.
И тук стигам до щастливите датски деца.
Защото те сигурно наистина са щастливи. Защо да не бъдат? Не са ли били щастливи римлянчетата, които от трибуните са посочвали с палец кой да живее и кой да умре? И сигурно с дни са коментирали кървавия двубой, на който са били свидетели. Защото щастието е много тясно свързано с емпатията. И колкото по-опериран от емпатия е даден човек, толкова по-щастлив ще бъде. Защото не само, че чуждата болка и нередностите няма да му въздействат по никакъв начин, а може дори да му бъдат забавни. Защото хората, които намериха убийството на Мариус за отвратително, отдавна са разбрали, че не живеят в дисниевата версия на „Малката русалка“, а по-скоро обитават оригиналния й вариант, поради което искат да направят света по-добър. Защото ако бяха на менталното ниво на обитаващите световете на Дисни, тепърва трябваше да развиват емпатията си и разбирането за добро и зло, и станалото в зоопарка на Копенхаген нямаше чак толкова да ги потресе.
И се ужасиха, защото наистина е нужно цяло село, за да отгледа едно дете.
Pеалността е въпрос на гледна точка... 
Живеем в „модерен“ свят, в който хората все повече се отдалечават от реалността относно живота и природата – дотолкова, че не знаят от къде идва собствената им храна, да не говорим за храната на животните. За болшинството от развития свят, месото се случва само в чисти, бели тарелки в супермаркета, а бялата мечка е сладка, плюшена и пие кока-кола.
Това създава у много хора детински представи за природата – като за приказна утопия, където всичко е „добро“ и „чисто“, а животните се обичат едни други. От детството сме бомбардирани с анимационни филмчета за сладки зайченца, сърненца и лъвчета, плачем и за на Бамби майка му, и за на Симба баща му. Като пораснем, приказно-детинското ни виждане за Майката природата се олицетворява от Аватар, където всички животни и растения са братя и споделят мисли и най-вече чувства.
Това, че на Симба баща му ще разкъса и изяде на Бамби майка му, ако я срещне, че белите мечки не се хранят с кока-кола, а с тюлени (включитеlно и пухкави бели такива), както и че за да ядеш пиле, някой трябва да го отгледа и после заколи, някак остава в периферията на този cognitive dissonance. Баба ти, разбира се, не ги е забравила тези неща – тя пилета е клала, и ги е варила даже. Баба ти не е можела да си позволи лукса да забрави от къде идва храната й. Ти можеш. Но дали трябва?
Няма да навлизам в подробности, относно удивително погрешните политики относно опазването на природата, които са резултат от детинско-приказното виждане за нея и които й вредят, нито за другите аспекти от живота, в които това детинско-приказно виждане стига до мистика – антиваксинизъм, хомеопатия, чакри, аури и т.н. Но смятам, че в нашия полу-виртуален съвременен свят е важно да запазим трезвото си виждане за реалността и да помним от къде идем.
Относно възпитанието на децата и образованието, северните европейски народи имат силни и добри традиции. С удивление съм гледал скандинавски образователни филми за детската сексуалност (предназначени да ги гледат деца), в които спокойно и нагледно се обясняват неща и се дават съвети, за които нашите родители ги е срам да говорят даже помежду си, камо ли с децата. В ера, в която масова световна практика е децата да се изолират максимално, да им се налагат колкото се може повече правила и забрани „за тяхна защита“, стигащи до абсурди (особено в САЩ), в Северна Европа на децата се гледа не като на малоумни джуджета, а като на хора, които ще трябва да живеят в реалния свят и съответно ще им е нужно да се научат да се справят с реални проблеми. Поради това стремежът е не максимално „да се предпазят“ децата от всякакви вредни, шокиращи и т.н. влияния, а да се обучават в практично мислене и постепенно да им се покаже светът такъв, какъвто е и в тях да се изгради любознателност и любопитство.
Идва време, в което трябва все пак да кажем на детето си, че дядо Коледа не съществува – не защото сме жестоки, мразим го и искаме да разрушим детските му мечти, а защото го обичаме и искаме както то расте, така да растат и разумът и разбиранията му.
Всичко това съм го коментирала в статията и обяснявам защо не е така.
надявах се да успееш да осъзнаеш, че всъщност нищо не обясняваш. статията ти е прекалено емоционална и пълна с абсурди.
баба ми е гледала как се колят пилета от малка, но не е „късала крилата на мухите“ и не е станала жесток масов убиец.
А ти правиш ли разлика между птицекланица (било то и домашната на баба ти) с касапи и зоопарк с ветеринарни лекари? Тоя циничен нихилизъм наричаш „реалност“ и не ти прави впечатление…
Аз не мога да приема свят, в който разумът, любознателността и любопитството се плащат с такъв противоречив и съмнителен от научна гледна точка акт. И ако „не трябва да забравяме от къде идваме“, то е за да не се върнем там. Защото човекът има избор, за разлика от животното. Винаги има избор.
Бе просто се чудя какво да отговоря и аз на това с бабата на Лонганлон, дето си колела кокошките. Ей го прадядо ми: цък.
Вторият отляво надясно, дето седи с бута на коляно. Касапин, в дюкяна.
Понеже явно е яко да се правим на коравосърдечни копелета, ъ! ъ!, гледала съм как се коли животно, вегетарианка не съм станала, макар след един гаден случай не ям зайци. Само че… Какво от това?
От цялата история може и да излезе нещо положително, доколкото се вдигна достатъчно шум, който още не е заглъхнал между впрочем, просто тук не следим достатъчно покрай събитията в Украйна и нашенските си проблеми, заради което е възможно EAZA да преразгледа политиката си.
Аз не съм да станем вегетарианци – на тоя етап това няма как да стане, – но съм твърдо против жестокостта към животните, дори и към тея, дето са предназначени за наши пържоли, още повече съм против безсмисленото избиване на животинки с цел забавление, с оправдание, че бабите ни колели кокошки и че децата научавали анатомия.
Да не коментирам пък каква точно анатомия се научава при гледката как се разфасова жираф. Ми иди в местната касапница и гледай анатомия колкото ти душа иска, хем тълпата няма да ти пречи на гледката.
Жирафът е расъл в зоопарк, отгледан е, за да привлича публика и когато вече не беше чак толкова сладък, беше пречукан пред децата с обяснението, че вече нямало място за него. Точно анатомия са научили от тоя урок, няма що.
Бамбизацията на запада и бабата на Лонганлон нямат нищо общо с този казус. Говорим си за млад, здрав жираф, убит по някакви евгенични съображения, когато е можело преспокойно да не бъде убит, щото е имало други опции. И когато зоопарка е направил пари от него, докато въпросният е бил малко, сладко бебе. Това е етичен проблем откъдето и да го погледнеш и ми се доповръща, когато разбрах за случилото се, въпреки че знам прекрасно откъде идва храната в магазина. И моите дядовци са отглеждали и клали животни пред мен. Какво общо имат жирафите в зоологическата градина с това? Ще почнат да имат общо, когато бабите и дядовците ни почнат да си ги отглеждат на стада и да ги колят в двора. Дотогава те са един от по-редките животински видове на тая планета и за голяма част от света са достъпни единствено в зоопаркове, които по презумция би трябвало да си ги пазят, а не да ги убиват, когато въпросните пораснат и спрат да са малки пухени бебета. Щото за мен една от основните роли на зоопарка е не само да ти покаже някакви екзотични твари, а и да внуши в теб разни важни внушения – като това колко е крехка една екосистема, колко е важно биологичното разнообразие и как трябва да се стараеме да опазим разни редки и застрашени видове, ако не искаме в някакъв момент да ни стане много сечено и на нас. Че даже и някакъв елемент на развитие на любов към животните има. Това да научиш себе си и децата си да ценят живота. От прекаляване с Бамби ще да ми е този начин на мислене. Но Бамби или не, в крайна сметка не ме интересува, че тоя тип жирафи не били редки и застрашени от изчезване. Щом животното е в зоопарк, а не във ферма, към него трябва да се отнасят по различен начин.
Досега не съм видяла един смислен аргумент за тая чудовищна евтаназия. Посочва се опазването от имбридинг на генетичния басейн на една доста свита зоопаркова популация от жирафи. Това го разбирам прекрасно – научен аргумент и прочее. Науката ни казва, че ако се допусне размножаването на много индивиди със сходни гени, това ще доведе до обедняване на генотипа и до бъдещи проблеми за популацията. Науката обаче не ни казва, че трябва да застреляме здраво право животно в главата, за да опазим тоя безценен генетичен басейн. Решението за евтаназията на Мариус няма нищо общо с генетиката.
Изтъква се, че Мариус е трябвало да умре, защото алтернативите (живот в друг зоопарк, цирк, лична колекция или скопяване) били все по-лоши. По-лоши от какво? От сигурната смърт? Възможно е, но ми се струва доста малко вероятно. С достатъчно малка вероятност, че да не й обръщаме внимание. Твърденията, че в друг зоопарк нямало да го гледат добре, не желая дори да ги коментирам. Животното можело да падне докато го упояват за скопяване и да си счупи врата. Щяло да умре в мъки по тоя начин. Ми да бяха пробвали, пък ако верно падне и си счупи врата, тогава да го гръмнат в главата – очевидно отнема секунди. Секунди хипотетично страдание или съвсем сигурна смърт? Бамби и аз знаем какво бихме избрали в случая. Щели да му се увредят органите от контрацепцията. Преди това Мариус щеше все пак да си поживее още няколко годинки. Не знам Бамби какво мисли по тоя въпрос – той сигурно би се възмутил, че му ограничават по изкуствен начин биологичните императиви, но после би си дал сметка, че е в зоопарк и там хората по принцип го пазят старателно от всякакви биологични императиви. Знам обаче, че нито едно от животните, които съм гледала, не би избрало да умре, дори когато е с увредени органи. Кучето ми се бореше за живота си докато сърцето му сдаваше багажа. Накрая се задушаваше и беше ужасно. Избрах евтаназията и въпреки че все още мисля, че това беше правилния избор, ще живея със спомена за предсмъртните му спазми до края на дните си. Мариус беше здрав и млад, когато го гръмнаха в главата и са го искали в някаква друга зоологическа градина. Не знам човекът извършил тая евтаназия как е могъл да се погледне в огледалото после. А казусът продължава да няма нищо общо с науката. Или с Бамби.
Относно публичната дисекция и това, че са хвърлили Мариус на лъвовете – нямам проблеми с това. Животното вече е дало фира, поне са използвали трупа за някакви сравнително смислени занимания. Като цяло тези публични дисекции звучат доста интересно и не бих имала против ако евтанираните БОЛНИ ИЛИ СТАРИ животни си отидат по тоя начин. Но защо изобщо трябваше да се стига до там с младия здрав Мариус? Науката и Бамби продължават да нямат отговор.
Може би е добре, че това се случи, за да се даде гласност на тоя тип зоологически масакри. Ако това наистина е стандартна практика в тези наглед safe havens, трябва да направим така, че да спре да се практикува.
В интерес на истината, когато тази новина достигна до мен, аз доста се изненадах. Не съм стигал до там да се замисля толкова надълбоко, но ми се видя малко като че правят зян жирафчето, въпреки, че нищо не им пречеше да го дадат на друга зоологическа градина, която (примерно) си няма жирафи. От тая гледна точка, безмислена и излишна работа.
Що се отнася до „възпитателната“ страна на нещата, не виждам в какво може да те възпита една публична дисекция на жираф. Ще ме прощавате за паралела, ама малко на чалга ми бие.
Сещам се и за картината „Урок по Анатомия“, която представя публична дисекция на човек от времената, когато това се е случвало веднъж годишно. Забележителното в този живописен шедьовър е (освен че анатомията на ръката е малко сбъркана), че никой от нарисуваните там медицински светила не гледа в това, което се демонстрира. Не знам защо се сетих за това. Асоциации, какво да ги правиш. Връхлитат те из невидело.
Аз самият съм присъствал на клане на най-различни животни, още като дете. Дядо и баба живееха на село, гледаха, колеха. Дори повечето животни също си имаха имена. Но там контекстът си беше нормален. Тези животни за това се отглеждаха и ги ядяхме ние, не сме хвърляли месото на лъвовете. Нито сме развъждали повече животни отколкото можем да си позволим да изхраним.
И в дисекции съм участвал. Но те също си бяха в нормалния контекст – да се научим какво има в човека и къде се намира то (защото тия знания ми трябват). Никому това не беше забавно и не се късаха билетчета.
Та, така, де. Марфа добре го е казала.
Доколкото разбрах, става дума за споразумение за развъждане на жирафи, което е било нарушено от зоопарка с раждането на това жирафче, което имало генетични проблеми. Сигурно щяха да се намерят много зоопаркове да го приютят, но доколкото разбрах не е имало друг законен изход от ситуацията. А защо е трябвало да бъде показвано на децата – гадая, сигурно защото са свикнали на прозрачност и отчетност, която не могат да откажат никому.
Да, на пръв поглед е смущаващо, но всъщност не е чак толкова. Помня като дете на село не можех да гледам, когато колят животни, но много обичах да наблюдавам след това как дядо вади вътрешностите и т.н, беше ми интересно какво има вътре. Може да звучи странно, но мисля, че с доста деца е така и датчаните просто са го забелязали и направили по-достъпно. Брат ми живее там със семейството си и каза, че са ходили на някакво изложение с игри по наука, където е имало вътрешности от животни, точно с цел децата да се учат. Така че по спокойно, това не е за умиране. Но е ужасно, когато у нас горят живи кучета.
наистина мирише на гнило от тази история, а статията е просто забележителна
longanlon, меко казано е смущаващо, че не правиш разлика между отглеждане на животни за прехрана и целенасочено убийство и публично хвърляне на животно за изяждане от други животни. Но пък това вероятно ще ти осигури много по-спокойна психика и здравословен живот. Иначе само излишно обременяване с нерви и потиснатости.
И да, в света наистина хората, животните (хората също са животни, но единствените лоши и вредни, а се имат за върха на Природата – което ме навежда на мисълта за Делян Пеевски, и той така се има), насекомите и растенията споделят мисли и чувства. (Е, с някои не ги споделят.) Кравите например дават повече мляко и бегониите растат по-хубаво, ако им се пуска Моцарт. Не знам дали е опитвано с Бетовен.
Текстът на Марфа е чудесен.
Прочее, аз съм против зоопарковете въобще. Намирам ги за издевателство върху животните. Един резерват от стотици или хиляди декари е съвсем друго нещо.
Много силен постинг!
Когато научих новината за убийството на злощастния жираф, аз бях потресен. Това бе дълбоко, първично отвращение, това бяха примитивни и неосъзнати страх и покруса. Но моите чувства бяха и си останаха на чисто емоционално ниво. Едва в този толкова добре аргументиран от нравствена гледна точка материал аз намерих рационално обяснение на моите интуитивни вълнения и емоции. Благодаря Ви за тази позиция и за това, че я споделихте с нас!