Love Mincho

mynchevДругари, искам тук пред вас, от тази висока трибуна, предоставена ми от еврейската платформа Фейсбук, обърната на изток, откъдето изгрява Светлината според Писанието (не еврейската платформа Фейсбук е обърната на изток, а аз), декларирам безрезервната си подкрепа и ромео-жулиетовската си вечна любов към другаря Минчо Мънчев Минчев и изразявам готовност да стана негова съпруга, в краен случай любовница, а като алтернативен вариант – тайна и особено явна обожателка.

Аз съм само една слаба жена (не в килограми, а метафорично казано) и понеже, като една родолюбива българка, следваща политическата конюктура (как се пише пък това?) гледам да нямам общо с Интернет, Фейсбук и други еврейски средства за масово поразяване, плащани с парите на Сорос, Бил Гейтс и Цукерберг (така е правилно, Зукърбърг е за заблуда), а пък и телевизиите всички са платени, та ми беше убягнал този манифест на свободния дух, пламтящ като сърцето на Данко в тъмната гъста гора:
Има още

Варненка пише писмо до кмета

Не, не става въпрос за заглавие на картина. Просто човек и добре да живее, понякога пише писмо до цялото кметско войнство. Ето го:

Предварително се извинявам за острия си тон, но повярвайте, наистина ми дойде до гуша.

Разбирате ли, изградила съм си някаква стратегия да вървя и да гледам само и единствено в краката си, което ми носи двойна полза – хем по този начин вероятността кракът ми да пропадне в разхлабена плочка е значително по-малък, хем не забелязвам обстановката около себе си.

Само че наистина всяко нещо си има граници. Има още

Кратка публикация без заглавие

Прибрах се от работа. Чувствах се скапана и неспособна да върша нещо смислено. Реших днес да се занимая със себе си. Свалих си петата серия на Игра на тронове, изгледах я. Почувствах се значително по-добре. След това допуснах фатална грешка. Грешката ми се състоеше в това, че отидох в хола и се натъкнах на Стъклен дом, защото майка ми го гледаше.

Безсилна съм до опиша безсилието и празнотата, които ме обгърнаха. Мисля, че успях да опразня мозъка си и за едната бройка да достигна нирвана. Пък може и да съм достигнала нирвана, де да знам. Проблемът с нирваните е, че като те сполетят си в такова състояние, че ти е все едно, че те е нацелила някоя нирвана.

Въпросът не е в това, че сериалът е болезнено малоумен, а актьорите имат излъчването на седемесетарски пионерчета, репетирали усърдно Пиесата в Чест на Празника™. Не е и в сценичното присъствие на поразени от свински грип изнасилени радиоактивни мравуняци.

Всъщност, като се замисля, нито знам къде е въпросът, нито пък имам идея има ли въпрос въобще.

Извинете ме, отивам да напиша надгробно слово за клетите си сиви клетчици, които изгубих днес…

Моменти

Някои от най-красивите неща, които съм видяла:

Чайка, летяща някъде далеч над невероятно спокойното море.

Лунна пътека.

Есен е и листата на едно дърво са изрязани върху тъмносиньото привечерно небе; приличат на сърмено везмо върху кадифе.

Самотна пейка в парка, засипана с есенни листа.

И още много други.

Но понеже в такива мигове никога не съм имала фотоапарат, те са си само мои.

Нейната усмивка

И аз като мнозина други дълго съм се чудила какво й е. Банално обикновена и безкрайно възхвалявана.

Загледах се. Напълно сериозна, но саркастично усмихната. Зловещо разтяга устни в порочна усмивка под присвитите си очи, които те пробождат с топъл майчински взор. Изключително мила и ужасно тъжна, почти разплакана, а сякаш ти се смее. Стои на фона на разрушен свят, в който няма нищо живо, но има път към скрита ярка светлина. Забулена е с черно покривало, а е облечена като невинна девица-младоженка. Лицето й е някак плашещо познато.

На учителя с любов

Днес е международният ден на учителя. Понеже на мен малко ми омръзна обществото постоянно да е на нож срещу учителите, срещу лекарите, срещу полицаите, срещу политиците, срещу адвокатите, срещу бизнесмените, срещу… така де, срещу всички (което навежда на въпроса кой точно съставлява нашето общество), ще ви разкажа една история. Има още