Со кротце, со благо, со малко кютек

ТУК МОЖЕШЕ ДА ИМА СНИМКА НА ЕДИН БУЙСТВАЩ ПСИХОПАТ, НО НЯМА ДА ИМА, ЗАЩОТО НЕ ИСКАМ ДА МИ МЪРСИ БЛОГА.

Хайде стига. Някакъв напълно изтрещял смешник си прави майтап с цялата държава, ама в съвсем буквалния смисъл – с все гражданите и институциите ѝ, а вече години наред няма кой да го сложи на мястото му. Това ходещо оправдание в подкрепа на абортите се гаври с всички и с всичко, но единственото, което го сполетява, е умереният интерес, с който общество и институции наблюдават действията му.

Разбирам, че сме длъжни да опитаме со кротце и со благо. Е, опитахме. На няколко пъти. Ред е на кютека. Лично за себе си гарантирам, че ако тая утайка на българската политика се опита да се държи с мен по характерния си начин, ще положа всички усилия да го вкарам в болница, дори ако за целта се наложи и аз да постъпя там.

Този парцал трябва да бъде публично бит, осмян и поруган. Боят, осмиването и поругаването трябва да бъдат заснети и разпространени по телевизии и интернет, за да го видят всички. За да не смее никога повече да покаже навън разлигавената си от злоба мутра и при всяко позвъняване на вратата да се крие под леглото в спалнята.

И не съм сигурна дали Агенцията за закрила на детето не трябва да се намеси. Този хуманоид има бебе и дори не ща да се замислям за средата, в която е принудено да расне.

Щото, аман. С бездействието си ставаме по-жалки и от него.

За все по-умерен прогрес чрез минимален мисловен разход

„Не може храната да е единственото, заради което Хомо сапиенсът е създал човека. Много красиво сме се облекли, караме едни прекрасни коли, естетизирали сме се, искаме да се развием духовно, да, но не може единственият смисъл е да ядем, да пием. Много е важно, наистина, трябва да ядем три пъти на ден, но ядем три пъти на ден, за да се усъвършенстваме“.
Вежди Рашидов, министър на културата

Из различните телевизии дефилира Тодор Славков, внук на непрежалимия за все повече българи Тодор Живков. Там или печели риалитита, защото умее да се напива геройски до пълен ступор, или говори за политика, с което насълзява очите не само на наборите на дядо си, а и на далеч по-младата част от популацията, която е попила бабините деветини за евтиното море, истинските кренвирши и някогашното кисело мляко.

„Навремето имаше журналисти, с които заедно пиехме, заедно повръщахме, заедно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло“.
Вежди Рашидов, министър на културата

От заглавията на вестниците донякъде разбираме защо впиянчен и съден за изнасилване псевдобизнесмен, развяващ атрибути от телевизионния екран, е в състояние да спечели зрителските симпатии. Работата е там, че обитаваме реалност, в която е нормално първата страница на национален ежедневник да е заета от заглавие като “РАЗУЗНАВАНЕТО ТЪРСИ ОФИЦЕРИ ТРАВЕСТИТИ В АРМИЯТА”, докато различните телевизии се надцакват с всевъзможни риалитита, отдадени на висшата цел да налагат простотията, посредствеността и некадърността като основни обществени ценности. Отвсякъде сме заливани с кръчмарски новини, писани или изговаряни на кръчмарски език, представяни от бездарни неграмотни хорица с микрофонче в ръката или на ревера, дето нямат никаква идея нито какво питат, нито какво друго се очаква от тях, освен да бъдат показвани всеки ден по телевизора за радост на мама и тате.

Дотук ми дойде

Защо България е на това дередже ли? Ами много просто. Да се съсредоточим върху някои особености на българския политически и бизнес елит.

Може да се направи хубав поменик с имената на Борисов, Арабаджиев, Домусчиевите, Първата дама на българския бизнес (не мога да й запомня името на тая гювендия, да ме прощавате), Баневи и вся остальная сволочь, които са живо доказателство на широко прокламираната от същите тези хора теза, че успехът зависел от способностите.

Тези бивши селскостопански и магистрални труженици и труженички, излезли сякаш от страниците на учебник по социалистически реализъм, а всъщност природени рожби на Политбюро, неспирно набиват канчетата на останалите в страната жители, че се некадърни, жалки, прости и мързеливи индивиди, на които трябва не да им се плаща за труда им, а да им се тури платен вход за фабриката/хотела/пристанището или какъвто там бизнес върти в момента тая еманация на войстващата простотия.

Още по-жалкото е, че вместо да бъдат осмивани и маргинализирани, въпросните индивиди се радват на засилен медиен интерес и често биват канени да коментират теми от политическо и икономическо естество. И понеже водещият в повечето случаи е с менталния капацитет я на Хекимян, я на Димитър Цонев, резултатът е като тежък махмурлук, ама без преди това човек да е злоупотребил с лош алкохол.

Да, в тази връзка, за медиите и журналистиката по нашите земи трябва да напиша нещо отделно. Ако успея да се успокоя достатъчно де.

От цялата работа единственото хубаво е, че Алеко Константинов няма как да види въплъщението на кошмарите си. Иначе тоя път щеше да се гръмне сам.

Пай се, Европо, идеме!

Слагам това тук, за да си го гледате на картинка, защото във Варненския археологически музей може да го видите отново след няколко години.

„Наздраве, хайде да направиме една изложба“, казал този, който имаме като министър на културата на свой френски колега и той кандисал да покориме Париж с онова, с което разполагаме, бидейки разпрострени връз три култури.

Ставащото в момента с това, което имаме като управление и в онова, с което разполагаме като територия, ако се беше случило в определен времеви период, щеше да доведе до разширяването на „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ до многотомна поредица с отворен край; Джоузеф Хелър щеше да пренапише „Параграф 22“; Кафка кротко щеше да се свие в килера и да се засрами от себе си; Йожен Йонеско пък щеше да се отдаде на кротки пътеписи и може би на писането на любовни романи в стил Розамунде Пилхер. И така нататък.

Който не е построил и една тоалетна през живота си…

Спомняте ли си истерията около арт инсталацията на Давид Черни? Ако сте я позабравили, съм ви дала линк. И въобще, образовайте се малко за Черни, защото човекът не го знам какъв творец е, но аз еднолично го обявявам от те тая висока трибуна за новата компилация между Ванга, Нострадамус и Едгар Кейси.

Защото човекът Позна.

Например, позна с изключителна точност, в това число и цветова, появата и оттичането в канализацията на мимолетния политически субект Bulgaria Without Censorship (BG WC), преминал в по-късен етап на „през центъра ми е за демокрацията и България“.

А вий, вий сте идиоти

Здравей, ти, „десен“ неолиберален псевдохуманоиден български бизнесмене.

Бъди здрав, причинителю на поредния ден на траур в тая разорана територия.

Няма да си губя времето да ти пожелавам разни неприятни неща, защото така и така няма да се сбъднат. Ти си хлебарката, която ще оцелее и след ядрена война. Теб нищо не те лови. Описан си още във фолклора като Кашчей Безсмъртни. Добре за теб и жалко за всички останали.

Не мога да ти опиша колко ми се повръща от гнусната ти мутра, когато се изтъпаниш по телевизора и започнеш велемъдро да обясняваш как цените на труда в България били такива, защото такава била, разбираш ли, производителността на труда. Колко мързеливи били всички, дето не са се заели със собствен бизнес, но работят, за да просперира собственият ти бизнес. Как, общо-взето, не заслужават да живеят. Но ти можеш да си го позволиш, защото никога няма да се окажеш затрупан в мина, взривен в завод, залят от придошла река; никога няма да обикаляш от врата на врата, стиснал няколко дипломи и размахвайки трудов стаж и препоръки, а отвсякъде да те посрещат със среден пръст, защото си примерно млада жена в детеродна възраст или – о, ужас – майка с малко дете.

Ти смяташ, че е нормално да „даваш“ смешни подаяния уж под формата на заплати на хората, които работят за теб, все едно какъв ти е бизнесът, като през цялото време им набиваш канчетата, че и това им е много, защото са мързеливи, непроизводителни и въобще само хабят въздух и пространство за някакви служители-мечта, които са готови да работят дори и без заплати, господин плантаторе. За теб е абсурдно да инвестираш в бизнеса си, в служителите си, в техника, в квалификационни курсове, защото имаш много по-големи грижи на главата: например дали да изкараш Нова година в Таити или на Хаваите, да си купиш последния айфон, да си вземеш нов джиБ, понеже старият е вече на два месеца, да платиш спа-почивката на жената и да дадеш няколко хиляди за бижута на дъщерята, дето тая пролет щяла да е абитуриентка. Няма да тръгнеш сега да се занимаваш с раята там, я! Пффф.

Ти съвсем изтрещя. Напълно се побърка с тази мантра за производителността на труда. Така и не успя да формулираш, сине на Политбюро, колко точно висока трябва да е тази производителност и как точно да се постигне с остаряла техника и без пари, за да можеш да оцениш подобаващо труда на служителите си. Кога за последно инвестира в предприятието си, кога за последно се замисли за условията на труд, кога за последно се пребори за инвестиции в поверената ти институция, кога за последно инвестира в работниците и служителите си и кога за последно оцени труда им по достойнство?

И сега нагло си позволяваш да ревеш, че ти липсвала квалифицирана работна ръка. Ми ще ти липсва, нагло пседвохуманоидно парче такова и скоро единственият начин да се сдобиеш с някаква работна ръка въобще, ще е като докараш нелегално роби от разсипани от войни и лошо управление държави.

Мога много неща да ти пожелая, но както казах, няма да го направя. Майната ти, келеш.

„Чети с мен“

А може би „Чети без мен“.

Имало едно време едни хора, които не искали да повярват в победата на лумпенизацията в страната, която иначе се гордее с тринайсетвековната си култура и с писмеността си. Имало хора, които не задавали въпроси „ама те библиотеките още ли работят“ и „хората още ли купуват книги“, обаче много се дразнели, когато редовно чували някой да пита това. И тези хора измислили кампания в подкрепа на четенето. Понеже към онова време Министерството на културата съществувало само фиктивно и не им обърнало внимание, хората успели да се сдобият с подкрепата на Президентството, както и на няколко сайта, отдадени на популяризирането на четенето – Книголандия, Аз чета и Детски книги.