Клиентът не винаги е прав

Наскоро беше проведено събрание, на което директорката изрично настоя всички да се държим културно и учтиво с клиентите, да не ги нервираме и въобще да сме захарчета с тях. Аз по принцип нямам нищо против подобни директиви и дори съм много съгласна с тях, макар това често да налага наличието на твърде здравни нерви (с каквито не разполагам) и липсата на чувствително обоняние (с каквото, за нещастие, природата ме е дарила). Но все едно. Като цяло съм един изключително учтив член на задружния ни персонал и все още ни един клиент не се е оплакал от скромната ми персона. Все пак, ако сте чели и друг път блога ми, ще знаете, че съм изтърпявала облъчване с интегрални схеми, сканирала съм бели листи формат А4 с резолюция 300dpi и въобще като цяло ми се е случвало какво ли не. Случката, която сега ще възпея, се разигра оня ден.

Една колежка ме помоли да й помогна с презентацията, дето трябва да я прави за един изпит. За тази цел се наложи да сканирам част от някои редки и ценни книги – старопечатни, ръкописни, някакъв средновековен Коран и всякакви други такива интересни неща. И точно сядам да сканирам, нали, когато влиза една възрастна жена. Иска от мен да й набера някакъв адрес в интернета, щото сама не можела. Когато някой се обърне към мен с подобно искане, обикновено заставам нащрек, понеже в 99% от случаите ми се носи някакъв мейл вместо уеб-адрес. Естествено, този случай се оказа именно такъв. едисикво@абв.бг

Въздъхнах тежко и започнах да декламирам урока си:
– Това е електронна поща, госпожо. Тя е личната пощенската кутия на човек или на организация. За да вляза в нея, ми трябва парола. Предствете си, че влизате в един вход с наредени заключени пощенски кутии. За да отворите нечия кутия, ще ви трябва ключ. Паролата е именно този ключ. Аз не го знам, така че не мога да вляза в това, което ми давате и което се нарича имейл адрес.
– Ама те са написали, че тук ще публикуват списък с резултатите!
– Вероятно не сте разбрали, госпожо. Може би са имали предвид, че ще ви пратят резултатите по пощата или нещо такова. Но ако ги качат в имейла си и искате да видите какво пише там, ще ви трябва парола.
– Добре… Добре! ДОБРЕ! Ще отида да видя и ще ви покажа!

Изфуча от стаята, а аз се заех със сканирането. Или поне го започнах. Защото тя връхлита пак, но тоя път въоръжена с някакъв вестник.

– Ето на! Казах ви! Ето какво пише тук!!!
Зачитам и съответно научавам, че организаторите на конкурса за фантастичен разказ „Златен Кан 2010“ приканват всички желаещи да участват, да пратят разказите си на въпросния имейл. Това пише. Ни повече, ни по-малко – това. Въздъхнах тежко. Отново.

– Госпожо, хората са си написали адреса на пощата, на който да можете да си пратите разказа. Не пише нищо, че ще слагат резултати точно в пощата си, нито пък някъде са указали, че дават право на трети лица да им отварят пощата.
– Добре де! Тя дъщеря ми пък влиза там!
– Къде, в пощата им?
– Не! Пише там „Златен Кан“ и то излиза!
Аха. Имаме поне някаква отправна точка. Пиша в гугъла „Златен Кан“ и намирам въпросния сайт. Там обаче към момента са публикувани единствено имената на миналогодишните печеливши. Явно за тази година още не са си обявили резултатите. Жената ми висва над рамото и почва да чете петте изречения. Чете. Чете. Чете. Чете. Чете. Чете. Чете. Чете… Чете, чете и чете. Чете. Буквите ли броя, какво прави, не разбрах. Окашлях се. При което се започна отново:
– Ами вие все пак напишете тоз адрес (имейла, бел. ав.) да видим какво ще стане!
– Госпожо, това е адрес на пощенска кутия. На електронна поща. И да го напиша тук горе в адресната лента, нищо няма да стане. Това е все едно вместо да си влезете в апартамента, да се опитвате да се напъхате в пощата си. Не става.
– Вие пък все пак го напишете!
АААА!!!
Написах го. Познайте, нищо не се отвори. Изненадани ли сте? Тя се разпуфтя.
– Ама дъщеря ми влиза!
– Госпожо, тя едва ли влиза в пощата. Вероятно влиза в сайта да проверява.
– Ми влезте в сайта де!
В това време се намеси колежката ми:
– Ами нали досега сайтът седя отворен и вие го четохте?
– Нищо де, пак го отворете!
Да де, вероятно за изминалите две минути са публикували резултатите от конкурса в сайта си. Отворих го.
– А, да…
И пак го зачете.
– Госпожо, извинете, ако няма друго…
– Добре де, как дъщеря ми влиза тогава в тоз адрес: shаdowdance.info?
Опа. Може би знаете, а може и да не знаете за тесните ми връзки и близките ми отношения с ShadowDance, но във всеки сучай се почувствах лично засегната.
Това вече е уеб-адрес. Нека да ви обясня. Сайтът представлява нещо като…
– Щото и те имаха конкурс за разказ, пък си обявиха резултатите!
– Да, те очевидно са други, не са същите като от „Златен Кан“. Сега, ако няма друго…
– Не, не, все пак се опитайте да напишете пак тоз адрес горе. (имейла, да уточня).
– Госпожо, вече ви обясних. Имейл-адресът представлява пощенска кутия. Той не се пише в адресната лента. В нашия случай трябва да влезете в сайта abv.bg, да напишете адреса, да въведете паролата и чак тогава можете да влезете в пощенската им кутия. А можете от вашата поща да пратите писмо до тяхната поща и например да ги питате за резултатите.
– Ами що не го напишете това нещо без абв-то накрая?
– Защото, за да се отвори някакъв уеб-адрес, той трябва да има резширение, което може да е ком, бг, инфо, еу или каквото там още ви е угодно. Уеб-адрес, който да се състои само от една дума без разширение, няма!
– Ми вий все пак го напишете пък!
Написах го. Пак изненада – нищо не излезе.
– Хм, вероятно нещо не правите какво трябва.
Нататък леко ми се губи, но когато вече беше на вратата, я замерих с химикалката. За неин и за мой късмет точно в тоя момент тя излезе, та химикалката издрънча нейде на пода. Иначе сигурно щях да давам обяснения как ръката ми случайно се изметнала и съм изтървала химикала, който по прищявка на съдбата е прелетял къде 2-3 метра.

Обаче по свидетелски показания през цялото време съм се държала изключително учтиво.

А.Р.Г.Х.

Advertisements

22 thoughts on “Клиентът не винаги е прав

  1. Аааааах, чудя се да се смея ли, или да плача. Бъди сигурна, че щом е излязла от вашия офис се е заоплакввала наляво и надясно, че нищо не разбирате вие там всичките. Ей на, един сайт в интернет не можете да отворите.
    :-І
    Аз пък имах една подобна случка, ама с роднина. Една далечна леля се интересува веднъж с какво толкова се занимавам, щом не ходя на работа, че не я посещавам през ден-два. Отговарям й, че в момента имам ангажимент.
    – Ама кажи точно какво работиш!
    – В Интернет работя – казвам.
    – Ааа, ами така кажи, да знам точно къде работиш!
    😉
    Разбира жената, нали!

  2. „Иска от мен да й набера някакъв адрес в интернета, щото сама не можела.“ – абе, това въобще влиза ли ти в работата? Не за друго, а да дойда да те помоля да ми изпратиш едни пари в една сметка, че сама няма да мога…

  3. Ужас! Звучи като да работиш в нещо средно между дом за умствено изостанали и детска градина :о

    „- Госпожо, тя едва ли влиза в пощата.“

    ЛОЛ’д

  4. Красиво! Дай идея за възрастта на клиентката, моля.
    Подарявам сходна история в замяна: 76 г. съседка ще ходи за 5 или 6 път при сина и снахата в САЩ. НО – посолството на САЩ е въвело след последното й ходене едниствена възможност за насрочване на среща за виза – интернет странцата им. Моли за помощ. Разпечатвам й всичките странички на формата за заявка (на български са) и й казвам да ги прочете внимателно да си напише на хартията данните, които искат и да дойде да попълним заявката.

    Идва на другия ден и плаче. Цяла нощ не спала. Натискала с пръст на последния лиса картинката на бутона „натинете тук, за да изпратите заявката“… и нищо не се случвало.

  5. Аналогичен случай у наше село :)))) Това с объркването на мейл с адрес на сайт ми се случва почти всяка седмица 😦 Добре, че съм махленска книжарница, всички ме познават и явно имам авторитет на разбиращ, та вярват безусловно на обясненията ми. Моята най-тъпа случка с клиент беше с една иначе културна циганка, с която прекарах над 40 мин. да разцъкваме двата й старички гсм-а, от които трябваше да разпечатаме едни снимки. В крайна сметка се оказа, че и двата нямат карти, блуту, инфраред, какъвто и да е изход за usb и изобщо не открих никакъв начин да източа информация от тях. Не знаех дори, че има и такива апарати. Всъщност може би имах късмет, защото като гледах резолюцията на снимките, после щях да давам обяснения защо са излезли така, на вафлички 😉

  6. Друго място за информация как изглежда света днес в тази целева група, тъжно и срамно, няма.
    Стана ми леко забавно как жената вижда себе си и е убедена в правотата си, как продължава да настоява, за да прикрие липсващото познание. Разпознах модел на поведение.

    Нека сме честни и признаем, че тия хора нямат шанс днес…защото са от друго поколение, защото ни смущават с наглед наивните си въпроси, щото няма време и място където да наваксат изоставането; те са досада, те са пътуване назад във времето, те са причината институцията да съществува в най-новата си роля: 24 часа достъп, хибридна библиотека – за която ние не сме готови, за която няма ресурси, стратегия и ръководител..истинската трагедия.

    Знанието е проекцията, дето трябваше да се чувстваме комфортно да правим грешки..нещо е тотално сбъркано, ако дискутираме кой прав и кой крив в библиотеката.

    Излизам от интернет, за да спя. И преживявам културен шок, когато разговарям или срещам хора, дето не подозират че е възможно да се живее така. Преди време и аз бях така..благословен безгрижен индивид с един, едничък свят от материалности )))

    • Въобще не е така. Има си „готини“ възрастни хора, които ако не разбират нещо, нямат проблеми да попитат какво е то и за какво се бори. Организираме и безплатни курсове по компютърна грамотност за хора на 60+, които са страшно добре приети (курсовете де) и в по-големия си случай „учениците“ печелят възхищението ми. А съм имала и млади хора, които са ме питали какво да правят, когато на уърда му свърши хартията. Така че не е единствено и само до възрастта. Въпрос на характер е. Колкото до шанс… Всеки има шанс. Дълбоко го вярвам. Шанс нямат хората, които спорят заради самия спор. И това не е проекция на възрастта. Влез във форума на бгмама и виж как хора, които не могат да напишат правилно дума без поне две грешки в нея, убедено спорят за вредата от ваксините например. И са готови да спорят оттук до идната Коледа с всеки лекар, специалист по инфекциозни болести. Това въобще, ама въобще не е проблем на възрастта. 😉

  7. Охххх… имам колекция подобни историйки от съпортаджийския си период, най-забавната от които беше 40 мин телефонен скандал с дама, навряла някак си CD-ROM в голямото флопи. Въпросната женица беше твърдо убедена, че е инсталирала софтуера ни и той не работи 🙂 Успяхме да се разберем, като се умори да крещи.

    Одеве ми пратиха много сладък виц по темата… ако допълним речника, има шанс да обхване повечето случаи, които ще имаш :))

    Въпрос към отдела „Поддръжка“:
    –––––––––
    Уважаеми отдел „Поддръжка“,
    Искам да запазя филм на дискета, но компютъра ми казва, че няма достатъчно място, затова ми се налага да го съхраня като шорткът. Ако искам обаче да го изгледам от друг компютър, ми илиза грешка – файла не е намерен. От моя компютър филма си тръгва идеално! Какъв е проблема?

    Поздрави,
    Катя Иванова

    Отговор:
    –––––––––
    Уважаема Катя Иванова,
    Вие искате да сложите палто от норка в чантичка, но то няма как да се побере там. След това взимате лист хартия и пишете на него, че палтото виси в гардероба и прибирате листа в чантичката – той идеално си пасва там. Но ако сте на гости при приятелка, извадите листчето и прочетете, че палтото виси в гардероба, а след това потърсите в гардероба, намирате ли палтото там?

    чантичка = дискета
    палто = филм
    лист = шорткът
    гардероб = компютър
    молец в гардероба = вирус
    съсед в гардероба = хакер

    😉

    Сърдечни поздрави,
    Отдел Поддръжка

    (сори, не знам чии са авторските права)

  8. Това ми напомня за някои случки от времето, когато тренирах айкидо сериозно. То не беше толкова отдавна, де, обаче една твърде неприятна травма ме изкара за твъре дълго от залата. Както и да е, това е отделна тема.
    Мисълта ми беше, че, както всеки с повече от една-две години опит в доджото, и аз съм прекарал няколко тренировки практически изцяло в показване на техники и падания на начинаещи. На моменти това беше полезно както за мен, така и за тях, но и твърде често… На моменти ми се е случвало начинаещи да ме вбесяват с опитите си да ми обясняват, че бъркам, да ме поправят, да ми се запъват и т.н. Горе-долу като в разправените вече истории, но с айкидо, вместо компютри.
    Хубавото е, че поне ако някой много ме вбесеше със спорове, можех да го накарам да квичи от болка и той нямаше право да ми каже нищо. За щастие до там се е стигало само два пъти…

  9. Ех 🙂 Трябвало да й дадеш лист и химикал, да напише оплакване до ръководството или пък да я върнеш при дъщерята за пълномощно, не може то така случайно да се отварят пощи 🙂
    Хем тя се чувства знаеща, права и ощетена, хем ръката ти не се е изметнала 🙂

  10. Хаха, и това ми излиза докато търся и аз дали не са излезли резултати от конкурсо:) Не се бях сещал да им хакна пощата обаче!

  11. Привет, Весела! 🙂
    Забавна история.
    Къде се изгуби? Вече не пишеш във форума…

    Поздрави на теб и котката 🙂

  12. Така е, трябва да се отстъпва но как да отстъпиш когато клиента ти казва че Windows не е съвместим с Vista 🙂 Просто ти идва да хванеш 1 бухалка и да му покажеш Windows и Vista в 1 дали не работят :П

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s