Сън сънувах

С две думи, сънувах снощи сън, ама от ония, шантавите, дето човек се губи и не може да се намери. Вероятно за това спомогнаха полицаите, които ме събудиха по-рано… Не, спокойно, не се шашкайте. Някаква весела компания озвучаваше квартала и една патрулка й развали рахата. Ама аз бях заспала с няква чалга на ухо  (благодарение на компанията) и сирената на колата ме накара да литна на метър над чаршафите. След това компанията спря да дъни музика и минаха на разговори на излишно висок глас в стил „аз те’е та уважа’ам“. Понеже по душа съм зла и низка личност, цял ден умирам от кеф, колчем се присетя какъв махмурлук ги е треснал всичките. Хахахаха! 😈
Та, съня ми… Намирам се аз в неизвестен хотел в стая 401. Разполагам и с лаптоп и внезапно се свързвам с някакъв тип, който е познат на някакъв мой приятел. Типът ме моли да проверя дали в магазина до някакъв си подлез не продавали плюшени динозавърчета, защото искал такова за детето си. Някакви специални били, ръчна изработка и не знам си какво. Междувременно обаче ме заливат задачи и от главата ми излитат всякакви мисли за плюшеното динозавърче.

Вероятно в хотелската ми стая се е вихрил някакъв купон (сигурно махмурлиите до нас са виновни за това) и под масата е разпиляна голяма купчина сол с едно зърно черен пипер в нея. Тръгвам да чистя, когато отново по лаптопа се включва оня тип, дето всъщност не го познавам, и ме пита купила ли съм вече плюшеното динозавърче, че да го закачал над леглото на малката си дъщеря. За по-силно внушение ми пуска кратко видео, в което малката му дъщеря щъпука без динозавърче, а каката, която има такова, я гледа и не си го дава.

Изпадам в паника. Първо, покрай всичко, дето имах да го върша, съвсем бях забравила да проверя в магазина за играчки ръчна изработка. Второ, нали от мен се искаше само да проверя?! А тоя, дето въобще не го познавам, вече очаква да съм пратила динозавъра, докъдето там се намира. В чужбина, оказва се. А в стаята ми е хаос. Все пак ми дожалява за детето, което щъпука без играчка и хуквам да търся въпросния магазин до въпросния подлез. Излетях, набутах се в асансьора и се сетих, че съм си забравила парите.

Стигнах до първия етаж, натиснах копчето за нагоре, но в това време вътре влязоха три мои приятелки, с които не съм се виждала от ужасно дълго време. Двете пищят и се радват щастливо, а третата ни поглежда с ноздрите си и заявява, че ако знаела, че сме в този хотел, нямало да дойде. Решила била да отреже всички връзки  с България, а това включвало всичките й познати, роднини и приятели. След неловкото мълчание всеки се разотива по етажите си, а аз слизам на моя.

И се започва. Оказва се, че не мога да си намеря стаята. Номерацията подозрително прилича на нещо, сътворено от панелен гений. Има стая 620, до която кротко се мъдри стая 302. По-нататък има стаи с номера около 500.  Аз много дълго време съм била в тоя хотел, но този път не мога да си открия стаята с номер 401. Минах из всички коридори. Отворих всички врати. Попаднах в някаква административна част, където имаше дори офис на NOD. На няколко пъти минах покрай него, та явно тая вечер ще пускам скан на компютъра…

После отново стигнах до асансьорите. Тръгнах уж натам, накъдето ми беше стаята, но продължавам да не я намирам. Намерих стая 402, която в началото обърках с моята, защото изглеждаше по същия начин, ако се изключи липсата на купчина сол със зърно черен пипер под масата. А вътре имаше и някакъв тип с куфарче, който чакаше да го повикат за бизнес-среща. Извиних му се, затворих и продължих издирването. До 402 стоеше стая с номер 312.  После беше някаква с двуцифрено число. И пак се върнах в началото.

През цялото време ме гонеше ужасна гузност заради детето без плюшен динозавър, а ме беше ужасно срам да попитам персонала къде ми е стаята, защото явно от доста време бях в тоя хотел. Страхувах се какво ще си кажат. Започнах издирването отначало… И слава Богу, събудих се! 😀