Културни хроники…

или Щъркелов и ролери

Има дни, в които се сещам защо въпреки огромната си любов към операта предпочитам да си пусна „Бохеми“ на двд-то, вместо да отида и да се запозная на живо с поредната постановка. Примерно, още не мога да разбера защо по нашия край спектаклите започват в шест следобед. Вероятно, за да свършат по ракиено време. Няма друго обяснение.

Едно посещение в операта е напълно достатъчно да зареди човек със същата доза битовизъм, която биха му дали две последователни прожекции на нещо от рода на „Шивачки“. Да оставим настрана странния обсесивен синдром, съгласно който началните акорди на „Аида“ проехтяват малко след кафено време, а Амнерис оплаква злата си съдба и загубата на любимия току преди да дойде ред на салатата. Да огледаме публиката. Два ученически класа, докарани под строй. Някакви хора по дънки, анцузи, че дори и по джапанки, ако е по-горещо. Пълно неведение относно поведението, прието за такова място. Тотална неосведоменост кога се ръкопляска и кога – не,  което води до спонтанни аплодисменти при абсолютно всяка пауза, по-дълга от осмина.  Ако на някой му се наложи да излезе посред спектакъла, оставя врата задължително отворена. Може би за да не седят останалите на тъмно, не знам. Посещението на тоалетната през антракта се равнява на третата прожекция на „Шивачки“. И т.н. и т.н.

Обикновено след оперна постановка се прибирам и си пускам релаксираща музика, която да възвърне загубените ми положителни емоции. Не винаги, признавам. Тоест, не след всяка постановка. Случват се и приятни изключения, но са редки.

Коте

Днес с две приятелки пък решихме да си влеем венозно друг вид изкуство и отидохме на изложбата, посветена на 120-та годишнина от рождението на Константин Щъркелов. По принцип на мен той ми беше известен основно с пейзажите си, на известна част от които имах щастието да се полюбувам на живо днес. Не по-малко впечатляващи обаче (макар и доста депресиращи, признавам), са картините му от войната. Този портрет на достолепна котка, както можете да се досетите, също е негово творение.

Влизаме в галерията. На входа ни посреща симпатична усмихната жена, от която си взехме билети. Обаче… Качваме се по стълбите и се озоваваме срещу някаква дървена плоскост, която прилича на врата от гардероб, наплескана с една ръка боя и отгоре й лепнат плакат за изложбата, заедно с някои биографични данни за художника. Хубаво, не са имали къде да залепят плаката, наложило се да използват туй чудо, а не са имали с какво да го покрият, щото е криза и трябва да се пести.

Започваме да разглеждаме. В тоя момент се чува здрав джангър. Оказва се, че източникът му е момиченце на ролери, което стремително се носи из галерията и като допълнение вика с цяло гърло:

– Мамоооо, видях го! (Какво е видяла, не знаем, а и не ни интересува)
– Браво! Ела сега тук! – извиква също с цяло гърло майката, която е служителка и вероятно трябва да пази, да бди за реда или Бог знае какво. Тук му е мястото да спомена, че галерията се отличава със страхотна акустика, поради което често се използва и за концерти.

Влизаме навътре и продължаваме с мисията. В този момент към майката и детето с ролерите се приближава ново действащо лице. Някаква приятелка. Започва обсъждане на доста висок глас някакъв случай на скарлатина. Май в детската градина. В това време дъщерята се изживява като Меркурий и фучи като светкавица. Следва кратък етюд в коридора, когато се появява хазяинът с чашка в ръка.  Започва да се закача  с момиченцето. „Заплашва“ я, че ще я хване, тя му казва, че не може да я хване и всички избухват в дружен пристъп на радост и веселие.

Под мизерната дъска с плаката имаше мизерна папка с няколко бели листа, предназначена за впечатления и препоръки. Химикал нямаше. Естествено. Аз обаче имах. Написах, че изложбата е впечатляваща (защото Щъркелов наистина впечатлява) и препоръчах на служителите да вдигат малко по-здрав джангър, защото така едва ли ги чуват в Румъния. Сложих дата и си написах името.

Няколко часа по-късно афектът ми помина и ми стана леко съвестно. Още час след това обаче се зачудих защо пък да ми е съвестно. Май вече не ми е. Защо да съм виновна за хорското невъзпитание? А и как да узнаят и да се култивират хората, след като самите служители демонстрират подобно странно поведение? И отново стигаме до „Счупения прозорец“. Грозните графити по олющената мазилка  са си точно на мястото и вече никой не ги забелязва, ако ме разбирате.

Да прощавате за патоса де. Ама наистина се издразних, ще знаете!

Advertisements

14 thoughts on “Културни хроники…

  1. Ето, затова искам да (си) отида на село. По цял ден на някое гьолче, по възможност без риба, за да няма рибари. Тишина и самота. От онези, дето най-много липсват.
    А дори вечерта да има малко джангър от ляво или от дясно, поне е оправдано – селяни. От село. На село.
    А не като оная самозабравила се сган, дето като изяде „два самуня бял ‘ляб“ и по-гражданин от нея няма.

  2. О, с тази изложба на К. Щъркелов ме върна поне 60 години назад. Тогава, във Варна живех в някакво двуетажна къща. На втория етаж живееше чичо Иван, възрастен мъж който разказваше разни истории и ми рисуваше някакви животни по листата на тетрадката. От време на време, идваше му на гости неговия приятел чичо Константи, покриваха масата на малкото дворче с бяла покривка, пиеха си бялото винце и си говореха техни си работи. При една такава среща, те този Константин Щъркелов ми направи домашното по рисуване – гарафа с вода и чаша. Тогава нито съм знаел, че той е голям художник, нито като „царски художник“ силно е бил недолюбван от власта.
    Преди година или две, една майка блогърка се възмущаваше че изгонили децата и нея самата от НХГ, защото децата „тихо се пързаляли с ролери“, имаше и нещо за подрастващото поколение, културата, грубостта и т.н. И аз бях възмутен, но от блогърката.

    • А домашното да си го пазиш да го качиш? 🙂
      И коя е била споменатата блогърка.
      П.П. Кой ходи в НХГ с ролери?

  3. А, тихо се пързаляли с ролели в НХГ значи. И Лошите ги изгонили. Тц, тц, тц!

    Във Варна, точно срещу Дупката, навремето се намираше аптека 12. Та там имаше оригинален стенопис от Щъркелов. После реституираха имота и си го взеха предишните му собственици, което беше правилно. Собствениците обаче дръпнаха грандиозен ремонт и срутиха стената със стенописа. Тъпо и престъпно, бих казала.

    Една от картините в изложбата и мен ме върна години назад в старата ни къща с дворчето с цветята. Точно така изглеждаше пък. 😦 Ама я няма вече.

  4. опира? ба!

    па и изложби некъкъви. баре да беа на гащи, текова некво

    чшш, бе ти да ни си лисбийка или гей нящо?

    оп-пса саа, чики-рики, ръц! :mrgreen:

    пп.

    иЗсвинете за шашавия коментар, ама си е мой 🙂

  5. Последния път като ходих на опера имаше още по-готини картинки. Не стига, че разни „фотографи“ през цялото време дразнеха със светкавиците (явно снимаха за да се похвалят, колко са културни), ами някакъв идиот през половината време се опитваше да надвика певците, докато говореше по телефона си (представлението беше на Царевец). И гледаше мръсно към сцената :)))

  6. Имали са наглостта да му прeчат 👿 И аз все туй викам – оперните певци са кофти твари, ама на, че никой не ми вярва. Само батпеп ми влиза в положението и разбира. 😛

  7. Според мен ти просто обичаш да мрънкаш в блога си за щяло и нещяло. Не че критикувам това, то си е твое право. Но просто никога не си била конструктивна за каквото и да било.
    Защото, видиш ли Марфа, изкуството си е изкуство, независимо, че някой не го разбира и не му се наслаждава по начина, който ти искаш или който е бил възприет преди време.
    Това също е изкуство:

    и не предполага да стоим умислени пред него, подпрели брадичка в аристократичен признак на отегчение (уж „възприемаме“). Това как някой е облечен влизайки в операта не е непременно признак на липсата му на възпитание. Това че някой кара ролери в изложбената зала не прави изложените творби по-малко интересни или въздействащи. Който иска да се наслаждава на великите културни постижения на спокойствие си ги купува/краде и си ги гледка сам в къщи.
    Просто понякога ме плашиш тази престорена елитарност у „култура имащите“. И е смешна. Особено пък отстрани.

  8. Ама разбира се, че не ме критикуваш 🙂 „Ама ти все си мрънкаш в блога’ X.0, таковата“. За найсти път. Няма нищо, свикнах, ни са притиснявай. 😀

    Аз ще отида да слушам „Кармина Бурана“, но вместо това ще се наслаждавам на коментарите на чичката по цицки и джапанки в Летния, че то туй май било кантоната, а не опера, затуй май ни можим го разбра, дословен цитат и тежък спомен. И пак в Летния ще се задушавам от цигарения дим, произведен от същия чичка по цицки и джапанки, жена му, както и някакви хора от съседните редове. Кофти, че ги нямаше и ролерите.

    Различни видове видове и проявления на изкуството има и да, някои по-авангардни, които лично на мен не ми допадат, щото вече съм казала що (тоалетната импресия), някои други, пак авангардни, като онуй с гарата и пр., които пък ми харесват от чисто човешка и следователно субективна гледна точка, но има и неща, с които не трябва да се злоупотребява. Тоест гоненица с ролери около Щъркелов. Той, човекът, ако е искал да бъде авангардист, е щял да бъде. Щом не е искал обаче, детсевика от елементарно уважение към паметта му следва да го зачетем. Ма не ми обръщай внимание де, просто си мрънам, цивря, хленча и квото там. 😥 До после, отивам да си закупя стек с носни кърпички, че хавлиите подгизнаха. 😦

  9. Peter, не че нещо, ама на ресторант ако отидеш по чехли, сигурно няма да те пуснат. Все си мисля, че отиването на опера или изложба е малко по-елитно от отиването на ресторант. Знам ли, де, не разбирам… Сега, на опера не ходя, нямам интерес, ама някой да влиза в операта по джапанки… На мен ми става тъпо като го видя това на някой метъл концерт, честно казано, където хората трябва да са доста по-освободени и да дивеят като ненормални, пък какво остава за по-кротичко и елитно изкуство като операта? А и изложбената зала е изложбена зала, не детска площадка. Там зверчета с ролери нямат място. Сега, разбирам ги родителите, искат да покажат колко са културни, чак децата си водят да видят именития художник, ама да си ги контролират де. Аз съм си прекарал детството в природонаучния музей в София и при все че винаги го посещавах с огромна радост, никога не съм викал, нито съм смущавал по някакъв начин останалите посетители. Всъщност единственият път, когато съм имал някакво съприкосновение с непознат там беше, когато някаква бабичка реши, че може да пренебрегне родителите ми и да ми обяснява нещо за устройството на клюна на кръсточовката. Иначе – не. Мирно, тихо, кротко… И без ролери.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s