Горещо: стачката

Предупреждение: статията е дълга и скучна, четете на своя отговорност!

Що е стачка?

Чисто технически, това е отказ на работещите да изпълняват служебните си задължения по някаква причина, най-често – поради несъгласие с работодателя. Стачката е съвсем нормален процес в демократичните страни, призната като законно право на трудещите се още в края на 19-ти и началото на 20-ти век.

Повечето стачки се организират от профсъюзите и са крайният резултат на неблагоприятно протичалите до момента (за работещите) преговори с работодателя. Работодателят, от своя страна, може да изпълни напълно, частично, или дори никак исканията, може и да отговори с локаут, тоест да наеме хора, които да заемат работните места на стачкуващите при същите условия, които са предизвикали недоволството на работещите и поради което те са напуснали работните си места. Това освен, че е незаконно в различни държави, се приема и за неетично, например „Желязната лейди“ Маргарет Тачър отнесе доста упреци и негативи, когато организира локаут на стачкуващите миньори.

В условията на настоящата учителска стачка правителството, тоест работодателят, трудно може да осъществи локаут. Най-малкото миньорите трудно биха могли да заместят преподавателите по български език, а тези, които биха могли, са вероятно много закъсали хора, та да се наемат да заемат работните места на стачкуващите учители срещу предлаганото трудово, как да го нарека, възнаграждение.

Стачките, както вече бе казано, се организират от синдикатите. Синдикатите представляват професионални организации, а тяхната цел е да служат като медиатор между работодателя и работещия, да договарят приемливи условия на труд, заплащане, защита на работещите от неправомерно уволнение или лошо отношение, различни привилиегии и пр. Тъй като синдикатите се състоят от хора, те съответно могат да бъдат твърде лесно манипулирани. Не е случайно това, че по време на Голямата депресия в САЩ от началото на тридесетте години на 20-ти век думата „синдикат“ започва да се възприема от хората на чисто семантично ниво заедно с думата „мафия“. Твърде лесно работодателят може да „купи“ синдикалния лидер, след което на работниците да се обясни, че няма начин заплатите им да бъдат повишени, а е по-добре да не стачкуват, защото безработицата е твърде голяма. В наши дни, между впрочем, подобни договорки са законово инкриминирани в белите държави. Синдикатите като цяло са богати организации. Трупат пари от членски внос, което е съвсем нормално, защото не само че това е фондът, от който синдикалните лидери си получават заплатата, но и тези фондове служат за обезпечаване на работещите по време на стачка. Стачката не се заплаща от работодателя – нещо, което е хубаво да се знае. Между другото, това също е съвсем нормално. Интересен и поучителен е фактът, че по време на споменатата вече миньорска стачка в Англия, същата, на която Тачър организира локаут, синдикалните организации не само, че покриха заплатите на работниците, но им организираха и почивка. На „Златни пясъци“, доколкото си спомням. Е, в интерес на истината по едно време им свършиха парите, но поне за известно време успяха да покрият част от заплатите на стачкуващите… Иначе казано, по света синдикалните организации са се научили така да играят с работодателя, щото ползата да е взаимна – и за лидерите, и за хората, които те представляват. Няма какво да се лъжем, никой не върши нещо, ако няма изгода от това. По принцип, когато даден отрасъл стачкува, хората по света са солидарни със стачкуващите. Това също е нормално, защото утре на друг отрасъл може да му се наложи да стачкува и съответно една обществена подкрепа никак не би му дошла зле. Има области обаче, в подкрепа на които хората масово излизат по улиците. По света се правят митинги в подкрепа на инвестиции и стимулиране на образованието и здравеопазването, защото хората отдавна са разбрали, че именно здравите и образованите са опората на една нация и колкото по-здрава и по-образована е една нация, толкова тя е по-просперираща.

И така. Да обобщим:

1. Стачката е нормален демократичен процес.
2. Стачката не е страшна.
3. Стачката е резултат от неудовлетворителния завършек на преговорите между работодател и работещи.
4. Стачката като цяло се ползва с доста силна обществена подкрепа.

Това обаче е по света. Как е у нас?

В началото: един стар виц. Хрушчов бил на гости на Кенеди. Докато си пиели кафето в градините на Капитолия, се дочула гюрултия и по улицата заприиждала тълпа от хора, понесли плакати и крещящи лозунги. На демонстрираното учудване от случката от страна на Хрушчов, Кенеди махнал с ръка и успокоил високия гост:
– Не се притеснявайте, просто стачка!
– Стачка? А у нас хората не стачкуват, всички са доволни, това явление остана далеч в капиталистическото минало!
– Но, господин Хрушчов, естествено, че е така! Стачката е нормално явление в демократичните страни, много ясно, че у вас то е забравено!

Както има хора, немалко при това, които неуморно и с плам обясняват, че българите са най-умни, че българските жени са най-красиви, че българските вина са най-хубави, че българското сирене е най-вкусно, че от България по-красива няма и че всъщност целокупно всички сме на върха на сладоледа, обаче реално не сме там, защото целият свят се е наговорил срещу нас по неизвестна причина, вероятно от чиста проба 24-каратова завист, така има и хора, които твърдят, че от българите по-себични създания няма. Именно тези хора са създали вица за нашенците в Ада – дето само на нашия казан липсвал дявол-вардиянин, че нямало нужда. Сами се дърпаме и натискаме надолу, колчем някой изплува. Лично на мен ми е ужасно странно да слагам под един знаменател цял народ. И все пак, ако проследим телевизионните репортажи и статиите по вестниците, можем да стигнем до извода, че в България:

1. Стачката не е нормален и демократичен процес. В конкретния случай някакви хора искат повишение на заплатите си, които реално погледнато са смехотворни, но тъй като не са нашите заплати, а техните, нека им. И по-малки трябва да бъдат, и това, дето го вземат, им е много. За да вземат повече, трябва да си вършат работата по-съвестно. Няма дефиниция какво ще рече по-съвестно, нито има гаранция, че ще им се плати повече, но нека му е зле на Вуте, на мен какво ми пука?!
2. Стачката е страшна. Много. А точно тази стачка е много страшна. Щото: няма да има кой да ни гледа децата, наложи се мъжът ми да напусне работа, щото да не седи детето само вкъщи (?!), просто кошмар. Очевидно иде реч за странна народна традиция, при която по време на зимната и пролетната ваканция родителите излизат в отпуска, а през лятната направо напускат работа, щото иначе няма да има кой да им гледа детето. Шокът сигурно е голям. Лятната ваканция точно свърши преди има-няма седмица, родителското тяло с облекчение най-сетне е започнало нова работа, а сега се налага пак да я напусне, щото челядта му иначе ще седи самичка вкъщи…
3. По т. 3 има единомислие
4. А бе мен какво ме интересува, че някаква патка, която отива за пет часа на работа, вземала 280 лева чисти пари на края на месеца?! Плюс това, някой дава ли си сметка откъде правителството ще намери пари за тези заплати, а?! А че на правителството не му пука как с настоящите заплати тези хора трябва да издържат на настоящите цени – това не е ничий проблем. Нито мой, нито на правителството. Това е проблем на патката, която заради чист алтруизъм и от любов към професията е длъжна да се грижи за детето ми, докато съм на работа, щото, ако гледа човек телевизионни репортажи, с това се изчерпват 9/10 от учителската функция. А и какво ще стане, ако всички започнат да стачкуват? (Друг е въпросът, че една всеобща и масова стачка чисто и просто означава, че главният работодател – държавата – я е започнал много преди всички други отрасли).

Синдикатите в България.

Вероятната причина за импотентността на българските синдикати се крие в това, че те всъщност са преки наследници на някогашните профсъюзи, чиято функция всъщност беше напълно неясна. Профсъюзните деятели бяха задължително партийни кадри, а дейността им се свеждаше до събиране на членски внос. Като цяло. Може би е имало и други, странични предназначения на бившата ни профсъюзна дейност, но те, уви, са обречени да останат в неизвестност. Настоящите синдикални лидери, тоест известните нам лица, предвождащи двата най-големи синдиката – КНСБ и „Подкрепа“, като цяло се занимават също с несвойнствени за един синдикален лидер дейности. Примерно д-р Тренчев има хоби, изразяващо се в периодично пукване подобно на пуканка на телевизионния екран, откъдето в едната си ръка размахва лула, а в другата – нечие досие. След което изчезва, за облекчение на всички, далеч от масовия взор, за да се появи отново, подскачайки около Симеон или друг политически лидер. И после пак изчезва, до следващото си пришествие тоя път като кандидат за евродепутат, след което, познахте, изчезва. Отново. Говори се, че всъщност живее постоянно в САЩ. От друга страна стои д-р Желязко Христов. Той се появява колкото да свика първомайски митинг, след което също изчезва. Той пък май има хобито да участва в бордове. А кой, какво и защо договаря в т.нар. Тристранна комисия, остава енигма.

В конкретния случай обаче трябва да се обърне по-голямо внимание на учителския синдикат. Мразя да говоря вместо с доказуеми неща с „говори се, че“, затова няма да се разпростирам много. Все пак, говори се, че учителският синдикат, предвождан от госпожа Такева, е един от най-богатите в страната. Имал имоти и какво ли още не. Може. Оставяйки настрана контраста, получен от съпоставянето на най-непрестижната и нискозаплатена професия с най-богатия синдикат, може би е добре да се спра на неумението на г-жа Такева да организира и води стачка. Как се стига до стачка, да преговорим:

1. Преговори с работодателя. В тази връзка, напълно нормално е да се постави висока летва, като например 100% увеличение на заплатите. Работодателят ще каже 10, синдикатът ще рече 90, работодателят ще каже 15, синдикатът ще се сопне: 85! Най-накрая ще си стиснат ръцете примерно на 70 и всички ще са доволни.

2. Преговорите се провалят.

3. Стачка.

Дотук нещата изглеждат нормални… Кое обаче не е нормално? Например, че от години учителската професия беше системно и целенасочено натискана с лице във водата. Може би поради лоши спомени на правителствата от училище, може би по друга причина. В това време синдикатът на учителите не отчита никаква видима дейност. Невидима може би отчита. До преди две години. Тогава, след постоянно натякване от страна на учителското съсловие, че от него се иска много, но не му се дава нищо, г-жа Такева обяви стачка. Гладна. И замина за Бостън. Никаква друга глупост да не беше направила Такева, на тази да беше останала, щеше да е достатъчно. Стачката е сделка. При всяка сделка трябва да се остави възможност за лавиране. А тук няма такава. Хоп – директно гладна стачка. Това е. Естествено работодателят отсича „Не!“, защото е напълно наясно, че това е блъф и никой няма да гладува до смърт, докато тоя, който го кара да прави тази глупост се вее из Бостън, и с това приключението на Янка в страната на синдикатите приключи. Слава Богу, че не прати депеша от Бостън „Колеги, самозапалете се пред министерския съвет!“, че като нищо някой надъхан можеше и да й се върже. Причината за подобно хаотично поведение се крие единствено във вродения ни страх от стачката. Резултатите в момента са налице: до вчера не беше ясно учителите ще стачкуват ли и ако да – как. Затова, дай да правим мълчаливи молебени в знак на протест. Ще мълчим пред учениците. Ако бях на тяхно място, сигурно щях да умра от срам преди да се изтъпаня пред тридесет деца и да почна да разигравам пантомима. Първо, че мразя пантомимата, второ, непоносима би ми била мисълта да стана за посмешище. Беше въпрос на време г-жа Такева да роди светлата идея учителите да подскачат мълчаливо на куц крак пред учениците като алегория на това, че образованието куца. Но в крайна сметка, стана ясно, че стачка ще има. А стачката е страшна работа. По света никой не обича стачкоизменниците. Колкото и да намира човек подкрепа в най-различни доводи относно учителите, които не стачкуват, причината за това е една – страх ги е. Всъщност, те са прави. Страхът не е достойно чувство, но е проява на инстинкта за самосъхранение. А Янка Такева с нищо не е показала, че ще компенсира заплатите, които колегите й би трябвало съгласно всички възможни закони да не получат, докато не са на работа.

Напук на г-жа Такева обаче аз подкрепям тази стачка. Подкрепям това, че е невъзможно да водиш достоен живот с ниска заплата при високи цени. Мен не ме интересува откъде правителството ще намери пари, за да повиши заплатите, защото него не го интересува как са принудени да живеят хората със символични доходи. Отношение за отношение. Разбиране срещу разбиране. А такова няма. Да не е спало досега правителството. Да не е бляло. За да стигнат заплатите на това ниво, на което са днес, бяха необходими дългогодишни и всеотдайни усилия, които българското управление във всичките си форми и разцветки съвестно положи. Да бъде така добро и да се опита да оправи бъркотията, която забърка. А министър Вълчев, вместо да се оправдава с образователната реформа, да я започне.

За тази цел е необходима драстична промяна.

Промяна на образователната система. Сегашната е построена на метода „Учителят преподава урока, написан подробно в учебника, ученикът го разказва на учителя и всички са доволни“.
Това просто не представлява предизвикателство за ученика, той няма никакъв стимул да мисли и да разсъждава. Малцина са учителите, които изискват от учениците разсъждения на базата на преподадения урок. Причините за това са много. На първо място, никой не го иска от тях. На второ място, те нямат никакъв стимул да правят подобно нещо. Освен това те просто спазват учебната програма. Не можем да се сърдим на това, че някой работи според одобрената и спусната „отгоре“ програма, можем да се сърдим, че тази програма не е добра. Но учителят разполага с нея. Разполага и със съответния учебник. Той трябва да преподава по тая програма и по тоя учебник. Това и прави, с по-добър или по-лош краен резултат, зависи от човека. Ако мръдне твърде много от тая програма рискува ученикът, местейки се в друго училище, да преживее шок от тоталната несъвместимост в преподаването. Затова учителят върши това, което министерството иска от него – преподава урока и чака да му го разкажат. Няма стимул да прави нещо повече, а и никой не го иска от него.

В образователната ни система профилирането е напълно недостатъчно, да не кажем, че такова практически липсва. Да, има математически гимназии, но засиленото изучаване на математика не спасява ученика от абсолютно същия обем литература като в едно нормално, общообразователно училище. Има хуманитарни гимназии, но изучаването на латински не спасява децата от същото ниво математика, като в обикновеното училище. Физическото възпитание рядко е любим предмет заради непременното изискване за покриване на норми като бягане сто метра за определено време, тласкане гюлле на не знам какво разстояние и да кажем мятане върху успоредка или прескачане на коза. Само който не е бил сред по-пълничките, той не може да оцени унижението, което би изпитало едно момиче, когато пред целия клас го карат да играе художествена гимнастика. Същото е и с предмета по музика. Вместо ученикът да влезе в час, в който знае, че ще се разтовари от току-що сполетялото го класно по химия, той е принуден да зубри точното определение на сложна триделна форма един Бог знае защо, или, не дай си Боже, да го карат да пее пред целия клас, въпреки упоритото му убеждение, че няма никакъв слух и пее фалшиво.

Общата култура е хубаво нещо, само дето дефиниция що е то обща култура и докъде се тя простира, няма. Никой не може да ме убеди, че е от голямо значение за формирането на богата обща култура натъпкването на знания в главата на четвъртокласник, който трябва да узнае, че гранитът е интрузивна скала. Учебниците се пишат на все по-академичен и все по-недостъпен език. Обхващат все повече и повече знания, а според мен е въпрос на време въвеждането на висша математика в пети клас и решаването на тройни интеграли в шести. Натоварващите общообразователни предмети изяждат часовете на разтоварващите, каквито би трябвало да бъдат музиката, физическото и рисуването.

Като стана дума за учебници, може би най-първото нещо, което работодателят, тоест министерството на образованието, трябва да направи, е да спре хрантутенето на неизборимите авторски колективи, бълващи n на брой учебници по един и същи предмет за един и същи клас. Тъй като учебната програма има определени изисквания, авторите на учебници не могат да правят нищо друго, освен да се надпреварват откъм дизайн и да се надцакват откъм по-академичен стил. Да не говорим, че ако на един ученик му се наложи да си смени училището, е почти сигурно, че ще трябва да се зареди със съвсем нов комплект учебници. Които, между другото, са оскъпени допълнително благодарение на ДДС. Наскоро Станишев изтъкна, че образованието било приоритет на правителството. Можем да въздъхнем вкупом от облекчение, щото фантазията ни какво ли щеше да бъде, ако областта беше неприоритетна, едва ли би ни достигнала.

Вменяването и на задължения към учащите, освен права, както и на права на преподавателите, освен задължения. Присъствието на един единствен недобросъвестен ученик е в състояние да провали учебния час на цял клас, а учителят няма никакво право да изгони провинилия се ученик. Всъщност, той наистина не може да направи нищо. Дори да извика директора, и директорът не може да му направи нищо. Броят на позволените неизвинени отсъствия трябва да бъде намален. От един ученик, който има пълното право да не се явява седмици поред в училище, не може да се изисква нищо, не могат да се отправят и упреци към учителя, че не е научил на нищо ученика.

Образованието трябва да се модернизира. Под това не следва да се разбира подаряване на компютри и организиране на курсове по компютърна грамотност за преподаватели. То трябва да се профилира, компютърната грамотност да влезе в учебния процес, например чрез създаване на компютърни тестове и игри, спомагащи в образователния процес. Такива няма. Единственото, което може да се получи като ефект от това, че някоя учителка е посетила организиран от министерството курс по компютърна грамотност е, че тя ще придобие някаква компютърна грамотност. Е и?

Учителската професия трябва да бъде реабилитирана. За да се върнат кадърните хора в учителските редици, за да постъпят нови, кадърни попълнения, тази професия трябва да бъде измъкната от дупката, в която се намира. А в съзнанието на обществото най-сетне трябва да се вкорени идеята, че никой не е длъжен никому, ако срещу това той не получава полза. Така както родителят не е длъжен да седи на работното си място, ако го подритват, унижават и като капак не му и плащат, така и учителят не е длъжен да го прави. Робовладелският строй има едно единствено място – на страниците на учебника по история.

Ниските доходи водят до няколко неща и всички са отрицателни: те представляват идеалната среда за процъфтяване на корупция, а освен това отблъскват знаещите и можещите. Важи за всяка професия, не само за учителската.

Но… Да видим.

Updated:
Между другото, прочетено наскоро за Румъния.

Тук!