Сърдит смърф

Обожавах ги смърфчетата! 🙂 Особено пък Grumpy! Един такъв сладък, нацупен, постоянно мърморещ… Помните ли фразата „мразя да мразя!“, а? 🙂 Бих се радвала да ги пуснат отново, ще ми се пак да ги гледам.

Сега вече сериозно (или поне донякъде). Във всеки от нас дреме по един сърдит смърф, (което е по-добре от това в нас да дреме по един пилот от Формула 1, ако не друго, не е толкова смъртоносно). За човека е характерно състоянието на неудовлетвореност, което е двигател и стимул за стремеж към по-добро съществуване. Значи, имаме тривиална селска тоалетна. В един особено мразовит зимен ден, след като му позамръзнало това-онова, човекът помрънкал, помрънкал, пък накрая изобретил вътрешната тоалетна. Така стават нещата 🙂

И така, кой има право да недоволства, или иначе казано, трябва ли да си непременно специалист в дадена област, за да недоволстваш от това, че тя буксува? Трябва ли задължително да си учител по литература, за да имаш правото да се нервираш от това, че детето и неговите съученици, които изучават тайните пътища на правописа и литературата под наставничеството на госпожа Петрова буксуват, докато класът на господин Димитров очевидно има по-голяма успеваемост? Какво ще стане, ако недоволното родителско тяло се яви на родителската среща, поиска сметка от госпожа Петрова за това, че почти не стъпва в час, а когато стъпва преподава по съмнителна методика, а директорът се сопне:

„Какво ми мрънкате? Вие знаете ли как се преподава литература? Имате ли решение на проблема изобщо?“
„Да, имаме!“ – отговарят родителите – „Госпожа Петрова да си ходи, сменете я с господин Димитров, той е добър учител!“
„Как си представяте толкова лесно нещата?! Да сте работили случайно като директори на училище? Да имате идея как да обясните на Димитров, че трябва да поеме още един клас? Изобщо, що се бъркате в неща, от които не разбирате? Като ще давате решения, гледайте поне да са изпълними!“ – съвсем справедливо отсъжда директорът.

И така, имам ли право аз да се нервирам от икономическото състояние на страната, след като нямам възможността да предложа алтернатива? А истината е, че икономическото състояние на България очевидно е, меко казано, лошо. Не, не бързайте да казвате „Ама…“ Ужасно много хора не работят като програмисти, уеб-дизайнери, шофьори в столичния автотранспорт и други добре платени специалности, още повече хора не живеят и работят в София (все още). В страната ни има и други хора, от други градове, с други професии. Има една поговорка „Ситият на гладния не вярва“. Как ще повярва човекът с хиляда лева заплата, че на човекът с триста лева му е зле и трудно изкарва месеца? Дори първият ще възкликне високомерно „Ми да се оправят бе!“ И ето, оправят се. Лекарите вземат рушвети, инженерите си хвърлят проектите и заминават зад граница, учителите не намират стимул да преподават, интелигентните млади хора не намират основателна причина, поради която да станат точно учители и всички се грабват и юруш на програмирането. Е не всички, верно. Има и такива, на които им светва, че фаянсаджията, колкото и не лека да е работата му, получава повече от лекаря. Примерно де…

И така, ужасно много хора в България, ужасно много кадърни и добри професионалисти не получават европейски заплати. Ужасно много хора от ужасно много градове просто са принудени да оцеляват с двеста – триста лева на месец в страна, в която дори хората с по хиляда лева заплата започнаха лекичко да се оплакват от скъпотията. Е имам ли право да се оплаквам от това, щом не съм в състояние да предложа спешни икономически мерки за излизане от кризата, да ме простите за клишето? Какво е по-удачното: да си замълча, докато не придобия степен по икономика ли? А междувременно ще се старая да не забелязвам. Ще се старая да не мисля, че това е нередно. Че ужасно много държави в света успяват да осигурят достатъчно нормален жизнен статус на населението си. Че в ужасно много страни по света средствата за каквото и да е не се събират посредством спорадични sms-кампании. Че в държавите, на които се стремем да приличаме хората се палят и излизат на улицата за много по-дребни неща от обявяването на дефлация насред икономически задух, че в същите тези страни никой не би назначил за министър човек, пикаещ във фонтани, че никой не би траел личност, хвалеща се с обръчите си от фирми, да диктува управлението на страната му. Така стигам до…

Историята с Баневи

Истината е, че не познавам тези хора и искрено държа нещата да останат така. Защо пиша за тях тогава? Може би защото завиждам на госпожа Банева за шопинг-туровете и по Шан’з Елизе, за яхтата й и за слънчевите й очила? Може би от люта завист искам да я хвана за красивите коси и да я стъпча в калта, а после с разтреперани пръсти да се окича с бижутата й и да се облея с парфюмите й, докато тя още се гърчи? Може и така да е, всеки е свободен да си мисли каквото си иска. Защо имам проблем с Баневи, с други думи? От завист, естествено. От най-чиста, дълбока и искрена завист. Искам следващия път когато прочета за сладко детенце, заиграно с кукличка, а гробовен глас зад кадър ме осведоми, че сладката малка ХХХХХХХХ ще умре, ако не събере възможно най-скоро пари за жизненоважна трансплантация на костен мозък зад граница, та затуй да пратя sms на номер YYYY, аз просто да въздъхна от досада, да се метна на самолета си и да отида да нося палтото си от рядък животниски вид някъде в Аляска, където глобалното затопляне още не е протегнало дългите си пипала. Прави сте, това искам и го искам неистово. Не, съвсем сериозно говоря, не се гъбаркам. Освен сърдит, аз съм и един силно завистлив смърф. Щеше ми се аз да се изтъпаня публично като Красимир Георгиев и да се изцепя, че чернокожият Масена Моке имал оферти от Италия, Дубай и зоопарка. Щеше ми се аз да съсипвам предприятия и крайбрежни ивици, аз да пирувам с премиера, на мене да ми пее Джо Кокър, аз да нося най-скъпата сватбена рокля в страната, от мен да вземат интервю всевъзможните жълти издания… Ама няма. Затова мрънкам, именно затова. Както се казва, не мога повече да го крия.

Мислите си, че се ядосвам, че в България просто няма пари за нищо? Че се вбесявам, че единствените пари, които се предоставят за жертвите на това, за болните от онова, за пострадалите от Х и преживелите Y, са парите, събрани посредством емоционалния рекет над хората лично под патронажа на президента? Че се страхувам, че ако утре и аз се разболея, пази Боже, ще трябва да почна да прося милост под формата на sms-и по телевизия и интернет? Че може да стане така и аз да живея във фургон, докато ме дават разплакана по телевизионния екран и патетичен глас зове будните българи да дарят по левче за пострадалите от Голямото Варненско Наводнение (за малко вчера да стане Големия Варненски Пожар, брррр, страшно беше)? Мислите си, че се вбесявам от открито демонстрираното приятелство между премиер и напълно самозабравили се олигарси в една страна, в която няма пари за нищо? Може да сте прави, всеки е свободен да мисли каквото си иска. Може би побеснявам като гледам новите им мерцедеси, оядените им физиономии и разфокусирания им поглед, докато ми обясняват, че всъщност имало дефлация, а освен това, понеже вече сме членове на ЕС, цените трябвало да станат европейски. Може би имам право да се нервирам, че на въпроса кога, по дяволите, и доходите ни ще станат европейски, ми се отговаря със снизходително мълчание, равнозначно на това да потупаш кучето си по главата, когато вземе да палува повече от допустимото. Защото ако не предложа ясни мерки за справяне със ситуацията, превръщам този пост в безполезно мрънкане.

А е хубаво хората да знаят. Добре е да знаят, че същите тези, които обясняват, че цените трябва да станат европейски, се пекат на една яхта със същите тези, които съсипват предприятие след предприятие, футболен отбор след футболен отбор, крайбрежна ивица след крайбрежна ивица, със същите тези, които се циганят да дадат двеста лева на работещите за тях, но пък могат да си позволят да си купят самолет. Що пък не?

И така, какво избирам между това да си замълча, да спря да забелязвам докато не придобия съответната степен в икономика, финанси, медицина, insert random, или да бъда сърдит смърф? Ами отговорът е лесен – тези, които не забелязват просто не са ми толкова симпатични колкото готиния сърдит смърф. Обичам си го Grumpy! 🙂