Exclusive: Потвърдена е смъртната присъда за българската дипломация!!!

Банално заглавие, признавам. Седях и пет минути гледах в монитора, опитвайки се да измисля нещо, което да не звучи като престояло клише, но не успях. Но и да бях успяла – какво? Нима вонята на загнило щеше да се превърне в аромат на рози?! Има нещо тук, което никак не е наред, нещо много болно, нещо изкривено, нещо в нас. И това не е от днес, не е състояние, което ни е сполетяло внезапно и ненадейно. Непукизмът ни, безхаберието ни, пълната липса на емпатия – всичко това не датира от днес. Захласването по простащината и байганювщината също е съвсем нормално… Бях решила да пиша днес само за медиците ни в Либия, но някак мислите ми се преплетоха с най-различни теми от действителността ни. И така, как се стигна дотук, до новите стари смъртни присъди? Ами не знам точно маршрута, само мога да кажа, че пътят беше дълъг, трънлив, осеян с много препятствия, но България го извървя славно. Отново.

Къде е началото на това? Дали се крие нейде из дебрите на българското ДНК, модифицирано вследствие на петвековното робство и изляло се в пространството с пословицата „Покорна главица сабя не я сече“? Дали причината е в някаква предавана по въздушно-капков път политическа наследственост, която отколе и по подразбиране ни пречи да избираме печелившата страна, да губим спечеленото с кръв на масата на преговорите и да остояваме собствените си интереси? Дали е в презумцията за вина, която ни е внушавана дълги години още от подпалването на Райхстага? Дали началото се крие нейде из петдесетте години на уеднаквяване, през които българинът беше научен, че лукс е равнозначно на двустайна панелка в бетонния социалистически рай, плюс лелеян новичък „Москвич“? Как се стигна дотук? Идея нямам, честно. Както и нямам идея например откъде произхожда странния български обичай провинилият се политик да бъде пращан за посланик в чужда държава. Специално този обичай, който е роден през соц-периода и който се изразява в ритуално изпращане на (без)отговорен другар, който яко се е прецакал, да бъде лицето на България пред света, беше усърдно доразвиван и културно обогатяван и в по-ново време. В аналите на историята влезе например Едвин Сугарев, който с „особеното“ си поведение заслужи съмнителната за нас чест да представлява България в Монголия, а после и в Индия. Евентуалните българи в Казахстан пък трябва да стъпват особено внимателно и да отправят горещи молитви Богу, защото ако им се случи нещо, което да изисква намесата на официалните български власти, сънародниците ни ще се изправят пред непредвидени, но за сметка на това непреодолими трудности. Тоест, първо ще трябва да си поиграят на играта „Открий посланика“, а ако случайно успеят, могат да продължат със следващата фаза на импровизираното риалити-шоу, тоест да опитат да убедят г-н Филчев, че той все пак не е плод-зеленчук (версия, на която бившия главен прокурор особено много държи).

Идея нямам поради какво провинение е бил заточен в Либия г-н Кръстьо Илов и дали е виновен. Все пак се твърди, че благодарение на неговата намеса са освободени 17 от задържаните българи. Ако е така – браво, щото днес, на Игнажден 2006-та година, ситуацията щеше да бъде още по-черна.
Тиха дипломация, общо безхаберие, болезнен непукизъм. На всякакво ниво. Научихме се да не виждаме, да не чуваме, да мислим. Лишихме се от инстинкт за самосъхранение. Пресичаме булевардите в пиковите часове точно пред летящите с пълна скорост автомобили. Те пък газят през пешеходните пътеки, по тротоарите и през хората… Давим се в мръсотия, но си ходим с кесиите на главите. Чакаме Чудото и вярваме в него. Вярваме на всеки демагог и колкото повече той демагогства, толкова повече доверие му гласуваме. Народ от воайори, за който помии като Big Brother са Събитието на годината.

В Германия преди години падна Берлинската стена и събра изкуствено разделената държава. У нас обаче коя стена трябва да падне, за да събере двете Българии – тази, в която живее „елита“, съставен от политици, поп-фолк диви и мутри, и тази, в която живеем всички останали, не е ясно. Как да съберем Реалната и Розовата България в едно? А междувременно медиците в Либия се превърнаха в предизборно обещание и сагата им се еволюира в сапунен сериал, само че в безпрецедентен риалити-формат. Всички знаем кой е виновният, всички страдаме за невинната, тикната зад решетките главна героиня, но мечтаната развръзка отдавна надхвърли нормалните за подобни ситуации двеста епизода. Държавата трябваше да действа тихо… Защо? Защо веднага не беше вдигнат скандала, който трябваше да бъде вдигнат? Защо не беше отправено официално предупреждение към българите в Либия да напуснат тази страна? Защо там и днес продължават да отиват наши специалисти? Заради липсата на инстинкт за самосъхранение, заради убедеността, наречена „това на мен не може да се случи“, която кара кварталната мутра да влезе в новичкия си джип, да натисне газта и да профучи със 120 км/час през детската площадка? Заради липсата на съпричастност? Или заради парите? Е само в Либия ли би могъл да работи българският гастарбайтер, за Бога?!

Кой гений роди идеята за „тихата дипломация“? Много е лесно отстрани да се седи и да се нарежда, признавам. Само че, Наде, хайде кажи, нима ние, на които все още ни пука, не заслужаваме поне да чуем обяснение? А? После пък медиците се превърнаха в предизборните заложници и на НДСВ, превърнаха се в пресилените сълзи в бутафорно зачервените очи на Соломон Паси, който с треперещ гласец обясняваше как щял да продъли да лобира за нашите хора… Нови четири години лобиране, нови четири години безхаберие, нови четири години ухажване, нови четири години възхвали и вяра в „честното либийско правосъдие“, метани пред Сейф ал-Ислам и смутени усмивки пред наглата физиономия на Кадафи.

Но това не стигаше, не. Медиците се превърнаха и във вечната бонбонка в устата на правителството на Тройната коалиция, превърнаха се в уверение, че до месец-два ще се върнат в България. И така година и половина. Защото „покорната главица сабя не я сече“. Защото по някаква безумна традиция българската дипломация ходи на пръсти, за да не смути някого и е винаги готова да си смъкне гащите, в случай, че някой поиска нещо от нея. А това е срамно. Това е унизително, това е грозно. И мен лично подобно поведение ме обижда. Обиждам се всеки път, щом нашата дипломация се съгласява. Обижда ме, че на политически покер играят хора със завързани очи, които дори не знаят, че в тази игра картите се държат така, че противникът да не ги види. Нещо повече, те дори не съзнават, че играят, затова след всяка поредна загуба ни уверяват, че това е триумф.

Добре, да вземем Либия. Е осем години как не забелязаха нашите политици, че България е само един анекдот, създаден за забавление и отмора на човек, който ако по ирония на съдбата не беше се превърнал в диктатор, най-вероятно щеше да е или зад решетките на строго охраняван затвор, или затворен доживотно в клиника за особено опасни психопати. Кадафи, който се забавлява, гледайки метаните на хора, които при поискване са готови да оближат и сандалите му, като всеки владетел-самодържец решава, че точно нашите сестри са най-подходящи, за да му бъдат дворцовите шутове. А у нас разни хора ни уверяват, че вярват в либийското правосъдие. В правосъдието на страна, в която дори за да отидеш до тоалетната (образно казано), се нуждаеш от благословията на Вожда. Никой не забеляза, че заседанията на този безпристрастен съд по традиция бяха насочвани (и после отлагани) я по Коледа, я по Великден… За да дойде денят, в който на Гергьовден бяха издадени и немислимите смъртни присъди. За да дойде и Коледата, която ще посрещнем с потвърдените смъртни присъди.

Има нещо сбъркано у нас. По света, при колосален гаф от подобно естество журналистите хукват да обсаждат виновника, а той, за да се спаси, бързичко подава оставка. В България журналистите обсаждат жертвите. Чухме дебилния въпрос към д-р Здравко Георгиев „Как се чувствате след произнасянето на присъдите?“ например. По новините на btv Ани Салич изписа скръбна физиономия на лицето си и не спря да задави подобни идиотски въпроси. Към жертвите. Към майката… От толкова риалити-шоута реалността взе да ни се изплъзва, не забелязвате ли? Днес бе денят на голямото надцакване. Политиката реши да вдигне изутите си гащи и да демонстрира достойнство. Процесът изведнъж се оказа, че е политически. Нима?! Ама ние защо толкова години не го разбрахме?! Съдът се оказа, че бил фарс… Напук на вярата ни в либийското правосъдие някак. Бойко Борисов даде за пример Израел, който срути половин Ливан под претекст, че искал да освободи отвлечените си войници и според мен призова България да действа по подобен начин… И нека пак да обявим траур. За Коледа. Да влезем в Европа не осветени така, че да ни видели и от сателит, каквато е дебилната правителствена идея, но да влезем точно по обратния начин – тъмни, тъжни и черни. За да види светът, че скърбим. Средно положение у нас няма. Клетата България размахва гол в ръката меч, докато с друга си ръка придържа развързаното си долно бельо, като в някаква долнопробна комедия. Не можах да не се сетя за Симеон, който обяви тридневен национален траур заради загиналите деца в „Индиго“ и отпраши за Испания, да си изкара весело празниците. Може би Бойко няма да последва светлия пример на идола си, но колко години вече България не смъква черното? А това черно си го носи заради собственото си безхаберие, заради липсата си на инстинкт за самосъхранение, заради ампутираното си достойнство… Страна на абсурди, земя на крайности. От едната страна на витрината стои стресиран, застрашен от изчезване тигър, предназначен да забавлява самозабравили се елитни мутри, от другата страна стои народът и гледа разконцентрирано, без да вижда нищо нередно в абсурдната ситуация. Не иска да вижда, не му е удобно. Предпочита да се диви на махленския речник на Милен Цветков, да люпи семки пред мъдрите слова на културтрегера професор Вучков, да клати глава пред размахания пръст на Слави, да ръкопляска на Волен и да се възхищава на Бойко Борисов. Две Българии, разделени от имагинерната Българска стена. Реалната България и Другата България, от друго измерение, от друго време, от друг свят, за други хора…

Болезнено е, толкова е болезнено, за Бога!

Advertisements

12 thoughts on “Exclusive: Потвърдена е смъртната присъда за българската дипломация!!!

  1. Според мен „тихата дипломация“ е измислена с цел да на проличи безхаберието и безсилието на нашите управляващи.

    Очаквайте „тихата дипломация“ да продължи …
    То Be Continue…

  2. Pingback: Срам… « Кутията за всичко

  3. Spored men… neshtata ne sa takiva kakvito sa prosto zashtoto Kadafi e izrod. Bulgaria e prodavala navremeto orujie na Libia, parite za koito oshte se tursqt ot nasha strana. Predi vreme imashe predlojenie za obeshtetenie ot nasha strana za semeistavata na decata zarazeni ot SPIN; sumata beshe pochti identichna na dulgut na Libia kum nas, i edva li tezi pari, daje da bqha prateni, shtqha da stignat i polovinata put do tezi hora, prosto Kadafi shteshe da si gi prebere.

  4. не следя внимателно този процес.кадафи може да е всякакъв, но пък гордите да се наричат българи са малоумни.

    и малко ме е яд на марфа, дето разделя бг точно по този начин. ти от кои си, марфа? от мутрите/политиците/чалга дивите или от ония дето тъпо гледат шоуто? ами значи бг може да се раздели на повече от две или просто ти, аз, и други да не се броим за част от българия.

    не мога да се идентифицирам с нито една от двете българии, които представяш. и тебе не те виждам като част от която и да е от тях.

    ние сме специални, марфа! затова внимавай като пресичаш!!! даже и на зелено внимавай!

  5. Мани, хващам се, че напоследък съм от тея, дето тъпо гледат шоуто. 😐 А иначе верно има и трета България, ама нещо напоследък е в немилост и хич не се забелязва. А дано да направим така, че да научат, че ни има! 🙂

    Edit:
    Лид, днес рекох пак да си прочета ентрито, щото си рекох, че наистина як автогол съм си вкарала, разделяйки България на две и вкарвайки се в групата на тея, дето тъпо гледат шоуто. Лошото е, че напоследък май наистина станах от тях, признавам си, това беше донякъде опит и за мен – да престана да отвръщам на всичко с „ама мен това хич не ме интересува!“, както бях почнала да правя в последно време.

    Сега като си го чета, виждам, че не разделям България на „елит“ и „тъпаци“, разделям я на „елит“ и „всички останали“. Аз съм от всичките останали. И ако ние, дето сме „останалите“, почнем полека-лека да забелязваме, на „елита“ ще му стане значително по-трудно да се ебава с нас. Ама виж ни: дори и стачка не можем да си спретнем! По света хората смятат стачката за оръжие, с което може да се въздейства на властта да промени някое неправилно решение, у нас обаче стачката е нещо неприлично. И така нататък. Има още да се учим, то не става за един ден. Права си за детската агресия, за много неща си права. Трябва да започнем да забелязваме, пак ще го кажа. Родителите трябва да почнат да забелязват децата си. Децата трябва да започнат да забелязват родителите си – процесът е двустранен. Случаят „Индиго“ е ярък пример за незабелязване да речем – трагедията става, защото на децата от задните редици не им пука, че като натискат другарчетата си, няма да успеят да минат през затворената врата и стената. Но те се блъскат, щото не им пука за тези, които стоят пред тях. Охраната пък не се сеща да отвори вратата, защото не допуска, че нещо трагично може да се случи. Превърнахме се на вселени, а в центъра на всяка греем като огромно слънце, всички останали се оказаха наши прилежащи планети. Е това наистина трябва да се промени!

  6. Ах, да… Между другото, поп-фолк дивите и Азис не са виновни за присъдата над сестрите в Либия и никъде не твърдя, че са. Това го казвам по съвсем друг повод, касаещ човек, който си е позволил да направи коментар по повод на това ми ентри в затворена тема. Нещо като „Аз казах! Хау!“

    Това какво съм казала е написано ясно, макар и многословно. Който разбрал – разбрал. Това, че имам мнение по даден въпрос не значи, че съм решила, че съм по-умна от някой си. Просто това си е моето мнение. На който му пречи – да си усили уредбата и да се отнесе.

    И между другото, аз съм виждала мутра да прехвърча през детска площадка и да псува по шашардисаните майки, както и да размахва среден пръст през прозореца. Но той има право да го прави, щото е *над*. И ако прегази някого пак ще се отърве. Кофти, но факт.

    Признавам, че написах ентрито твърде емоционално и то си ми и личи. Ами вълнувам се. На някой си му пречело, че се вълнувам в собствения си блог. Ми дразни ме неебателността, факт. Живея в тази страна и верно ме дразни неебателността на хората, с които съжителствам. Пишете си в затворените си теми, аз ще си пиша тук. И ще продължа да пиша за „елитните“ купони, събрали на едно място политици, мутри, фолк-диви, Евгениминчевци и всякаква друга сволоч, които се забавляват с тигър, сложен във витрина. Чалгийката и мен ме кефи. Особено когато човек е на чашка верно много кефи. Но когато животът ти се превърне в нещо, което е с тонов обем от има-няма три тона, и когато в него не остане място за нищо друго (това е метафора, между другото), тогава става страшно. Тогава човек става опасен и за себе си, и за другите. И тогава прелита през детските площадки, размахал среден пръст, подут от безнаказаност, уверен в безсмъртието си. Толкоз.

  7. В моя блог (кликни на името ми), отдавна боцнаха коментар, относно този пост, но аз все нямах време да го прочета…
    Направих го и съм доволен. Много доволен! Марфа, имаш едни ГОЛЕЕЕМИ поздравления от мен!!!
    Българите имаме навика да търсим вината у другите. Но тя си е само в нас. Таковa биволско раболепие и покорство, като нашето, наистина никъде няма!
    За медиците ни даже Кадафи не е виновен – той и да иска, не може да отмени присъда, която не е влязла в действие – т.е. той може да се намеси (официално) едва като свършат ВСИЧКИ обжалвания.
    Най-виновен за случката е Надето. Надето Михайлова, дето реши да ни отзове посланика, точно, когато той работеше да измъкне и останалите медици. А тя реши да ходи на гости на вилата на Йошка Фишер. Както и любимеца на народа Иван Костов, който каза на времето по телевизията, в коментар за ареста на медиците „Ами ако са виновни!“.
    И накрая да не забравяме, че най-виновни сме си ние, българите. Малоумни ли сме или късопаметни? Не знам! Защото търпим малоумието на мутрите и политиците. И още по-лошо – защо им завиждаме и искаме да сме като тях. Търпимостта на българина е като на овца на заколение. Както казва Марфа, ако това се беше случило на запад и политиците не си бяха подали оставка, народа собственоръчно щеше да срине парламента!
    Хайде до скоро, че не искам да звуча като този психопат Волен Сидеров.

  8. Сега,а з не крия по принцип доста десните си възгледи, така че не мога да отмина някои неща тука, които ми направиха впечатление. Значи, не че искам да извинявам грешките и пропуските на едни с откровените глупости на други, но докато Надежда Михайлова я обвиняват основно за провеждането на т. нар. „тиха дипломация“ (идея нямам ни за Йошка Фишер, ни за вилата му), то след нея имахме и друг външен министър. Признавам, че цитираната реплика на Костов е отвратителна, доколкото ми е известно у нас все още би трябвало да важи презумцията за невинност. Смущава ме обаче, че аз например не съм я чула тая реплика, а всеки, който я цитира, е чул, че негов познат я е чул… Познавайки обективността на родната журналистика, като нищо може да се окаже нещо, напълно извадено от всякакъв контекст и по тоя начин придобило уродлив външен вид. Все пак всички знаем какъв Вейдър е Костов, наясно сме, че докато краде квазилиони пари, за разтуха обикаля и дави деца в градинките, но все пак и аз ще се позова на същата презумция, преди да хвърля камъка си по него – първо искам да чуя изявлението просто…

    В сравнение с Надето обаче, простотиите, които натвори Соломон Паси просто нямат равни.

    Докато Михайлова действаше на тихия фронт, но поне в насока за изход от ситуацията посредством политически средства, то Паси отряза абсолютно всяка възможност за въздействие срещу Либия със същите конвенционални политически средства. България стана съвносител на предложението за отпадане на икономическите санкции срещу Джамахирията. Например. Благодарение на брилятната идея на Паси. Човекът действа по стар нашенски почин – искаш от ХЕИ да не те глобят за лоша хигиена в ресторанта ти – пращаш подарък под формата на рядко вино или цяло ягне на отговорника. Само дето Кадафи очевидно няма нищо общо с нашенското ХЕИ… Това не стигна. С изключителната подкрепа на България, пак по инициатива на Паси, Либия беше курдисана за шеф на Комисията за спазване на човешките права. Сега, да преговорим – по някаква вятърничава и романтична логика, според която ако направим достатъчно подаръци на Кадафи и много внимателно оближем и двете му подметки, въпреки че в управляваната от него страна вече години наред наши сънародници гният в зандана и очакват да ги убият, Соломон Паси и правителството, което той представлява в чужбина, очакват, че либийският диктатор ще им върне услугата, като освободи същите тези хора. Не звучи ли малко абсурдно? Тази незряла постъпка, незряла дори да е извършена от дете, просто е престъпна небрежност, проявена от политик от най-висок клас. Просто няма какво да оправдае подобна детинщина.

    На Либия вече не може да се въздейства с икономически средства, щото благодарение на нас този механизъм вече не същестува. Вместо това тя може да въздейства с икономически средства на цяла Европа, щото инак няма да има нефт. А без нефт няма да има цивилизация, поне докато не се открие алтернативно гориво. Либия не може да бъде обвинявана в неспазване на човешките права, защото благодарение на нас беше реабилитирана, ставайки председател точно на комисията по спазване на човешки права.

    Не че в момента съм жури в състезанието „Кой е по-виновен“, но просто няма как да си затворя очите пред световната излагация на някои конкретни български политици. Соломон Паси може да демонстрира нервни изблици при приемането нив НАТО, това отстрани изглежда много симпатично, но бих искала да обясни публично с какъв акъл си позволи да направи горепосочените глупости. Ама няма да стане, нали?

  9. марфа, ясно ми е какво според тебе трябваше да направят нашите лекари в либия – да си тръгнат, а тия, дето им хрумва да ходят там, да не ходят. съгласна съм.

    но оттам нататък хич не ми е ясно какви действия можеха да въздействат на либийския съд, на кадафи. нито познавам тая култура, нито дипломатическия протокол.

    всички разказват колко некадърно са постъпили нашите политици, но как би постъпила ти на тяхно място?

    аз мисля, че най-важното е не да покажем, че сме прави,а другите са криви, а да постигнем резултат – когато става въпрос за спасяване на човешки живот, де.

    и наистина, честно, без да се заяждам, питам те, ти какво би направила ако имаше правомощията?

  10. Де да знам, признавам си. 🙄 Вероятно щях още в началото да направя всичко възможно да изтегля българите оттам, по примера на останалите засегнати държави. Едновременно щях да пусна официално съобщение до нашите съграждани да напуснат този район, да го избягват като опасна зона и пр., каквато е практиката при подобни ситуации – Външно няколко пъти е излизало с подобни съобщения, напр. да не се ходи в Ирак и пр. Вече ако и след тая случка там останат българи със суицидни наклонности – вината ми изобщо нямаше да бъде чак толкова огромна.

    Не знам, подозирам, че ако е имало подобна намеса на по-високо държавно ниво още при задържането, вероятността днес да не бяхме стигали до това печално развитие е доста голяма, мисля. Да кажем, че тези действия се провалят… Оттам-нататък оревавам орталъка. В буквалния смисъл на думата. Правя всичко възможно цял свят да разбере, че либийската държава буквално си е отвлякла чуждестранни заложници, с което престъпва всякакви правни, политически и каквито там още има, норми. Това, което в никакъв случай нямаше да направя е да се опитвам подмолно да разреша случая, кръщавайки тези действия с нелепото име „тиха дипломация“. Въпросните рушветчийства са стар български обичай и може и да действат на местна почва, но едва ли са най-адекватното при междудържавни отношения.

    Сега, веднага може да се излезе с контрата: „ама ако разгласяваме по подобен начин случая, Кадафи може да ги прати курбан хората.“ Признавам, такъв риск има. Затова е важно как ще се подходи. Например българският външен министър вдига патардия с думите: „Кадафи държи нашите хора за заложници и срещу тях постоянно ни иска пари. Ние силно се притесняваме, че Либия като една страна, подвластна на еднолична диктатура и по тая причина лишена от елементарно съвременно правосъдие, може да се превърне в лобно място за нашите хора. Не бихме се изненадали Кадафи да почне да ги избива един по един, за да затвърди позициите си, твърде е възможно и да направи живота им непоносим, поставяйки ги при невъзможни условия за живот, а още по-вероятно е хората да бъдат зверски изтезавани. Публична тайна са условията в либийските затвори…“ Примерна реч, нали. Само че Либия в този момент, по някакво съвпадение, оревава света, че е много демократична, че човешките права се спазват, че е надмогнала терористичната си същност, прави и невъзможното икономическото ембарго отгоре й да бъде свалено… Моментът е идеален. При такава ситуация Кадафи просто не би могъл да окачи хората на въжето, не и ако иска да постигне тази желана крайна цел. И така нататък. В алтернативното ми битие аз не съм едноличен лидер на България, не съм българското Кадафи. Предполага се, че съм заобиколена с дипломати, че поддържам добри междудържавни връзки с тоя и оня, следователно не ми се налага да се правя на самодържец, без да разчитам на помощ. А помощ в такъв случай се иска публично. Не на четири очи с Блеър примерно. Ужасно трудно ще му е на влиятелен държавен глава да застане на пресконференция и да смънка „А, българите в Либия ли? Че к’во ми пука?“ При „тихата дипломация“ вариантът с пресконференцията просто не съществува обаче…

    И така нататък. Не мога в един пост да изпиша всичко, каквото бих правила няколко години подред в някакъв алтернативен мой живот. Накратко мога само да кажа, че с голяма сигурност знам какво нямаше да направя – нямаше да се скатавам, нямаше да се опитам да издействам свободата им на същия принцип, на който кварталният бакалин се спасява от ХЕИ – аз ти давам салам безплатно, ти не ме закачаш, а в конкретния случай – аз ще направя всичко възможно ембаргото върху теб да бъде отменено, а като бонус ще те подкрепя да председателстваш комисията по спазване на човешките права, с което слагам своя подпис под твърдението, че признавам независимостта и безпристрастността на съдебната ти система и подкрепям убеждението, че спазваш човешките права. Просто би трябвало да съм много пияна, за да отрежа единствения клон, който ме дели от сигурно падане в дълбока пропаст. Та такива ми ти работи. Все умни глави са там. Уж. Би трябвало де. Е, на някои хора картите им са по-умни, но принципно по най-висшите държавни етажи би трябвало да има умни кадърни дипломати. Ама няма. И това е стара българска черта – ако е да се бием на бойно поле, ще смелим врага при всички случаи – той може да си има зенитни установки, а ние – само прашки, но пак ще го победим. После обаче като седнем на масата на преговорите и врагът почва да се пита за к’во изобщо се е хабил да се бие с нас, като накрая пак си получава каквото е искал, че и с горница, нищо, че не и мислил за нея като е тръгвал на бой. Те такива ми ти неща… 😕

  11. Мисля, че си струва загубването на няколко минути (или час) от работния ден, за да изкажа мнение отново. С удоволствие бих написал цял пост в моя блог… но темата е прекалено сериозна за сатирично-хумористичния стил на статиите ми 😉
    Та да се върнем на темата.
    Честно да ти кажа, Марфа, не съм напълно съгласен с всичко, което казваш. Те фактите са си такива, но не сме дипломати и колкото и да се пънем, пак няма да решим загадката „Ако бяхме извадили тъпана и бяхме почнали с пируети на високо държавно ниво, щеше ли Кадафи да поддаде или вече щяхме да си имаме мъртви лекари, за да се потули цялата гюрултия“. Съгласи се, че каквото и да кажеш, никога няма да знаем отговора. Мисля, че нашите външни министри, нямаха смелостта (а може би, имаха далновидността) да не го научат.
    Съгласен съм, че тихата дипломация не е много успешна… освен да не забравяме, че медиците ни са все още живи. Ако следиш международната обстановка, можеш да забележиш, до какво доведе „силовата политика“ на САЩ (както в Инак, така и в Иран). Така че не съм убеден, че конфронтацията щеше да доведе до нещо. То реномето на Либия беше такова, че ако тръгнехме да го сриваме, те нямаше да са толкова притеснени – нали си знаят, че е и без това е ниско.
    Мисля, че единственото, което можеше да се направи (и което със сигурност щеше да се случи, ако поне един управник от времето на Костов не беше твърде зает да краде) беше да арестуваме 4-5 либиеца, спец службите да им лепнат по едно обвинение за контрабанда на наркотици, трафик на хора и заговор за убийство и… нататък сама се сещаш! Не, не гледам много филми – повярвай ми – елементарно е било да се направи. Искало се е съвсем малко – само 100 грама заинтересованост!
    Та това е моето мнение за тихата или шумната дипломация. Имаше време и за двете, но много неща не се направиха. Това, което остава е нашето овче бездушие… което сякаш се посъбуди малко в последно време.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s