Костюмът на Прохор Петрович

Честно казано, за биографията на Прохор Петрович се знае от малко, до почти нищо. И все пак другарят Петрович е един от хората, които пряко са се сбъскали с едно по-особено метафизично състояние на липса на битие, пък макар и за кратко. Прохор Петрович е председател на московската зрелищна комисия по някое време през двадесетте години на миналия век, тоест нему се пада високата отговорност да определя кои и какви представления да бъдат изнасяни на сцените на огромния столичен град. Вероятно чиновникът съвестно е изпълнявал задълженията си поне до момента, в който пряко се сблъсква с лицето, подвизаващо се по това време в Москва под името Коровиев. Според достоверни репортажи от мястото на събитието, счетоводителят на театър „Вариете“, Василий Степанович, се е натъкнал на следното странно явление:

„През отворената врата на кабинета долиташе заканителен глас, който принадлежеше несъмнено на Прохор Петрович, председателя на комисията. „Дали не трие някому сол на главата?“ – помисли си слисан счетоводителят, но като се озърна, видя друго: в коженото кресло лежеше, отметнала глава на облегалката, и ридаеше неудържимо с мокра кърпичка в ръка, изпружила крака почти до средата на стаята, личната секретарка на Прохор Петрович – красавицата Ана Ричардовна.

Брадичката на Ана Ричардовна беше изпоцапана с червило, а от миглите й по прасковените бузи се стичаха потоци размазан грим.
Като видя, че някой влиза, Ана Ричардовна скочи, втурна се към счетоводителя, вкопчи се в реверите на сакото му и го разтърси с виковете:

– Слава Богу! Намери се поне един храбър човек! Всички се разбягаха, всички са предатели! Да идем, да идем при него, не зная какво да правя! – продължавайки да ридае, тя повлече счетоводителя към кабинета.
В кабинета счетоводителят най-напред си изтърва чантата, а после всички мисли в главата му се преобърнаха нагоре с краката. Трябва да признаем – имаше защо.

Зад огромното бюро с масивна мастилница седеше празен костюм и с непотопено в мастило сухо перо дращеше по един лист. Костюмът беше с вратовръзка, от горното джобче на костюма се подаваше автоматична писалка, но над яката нямаше ни врат, нито глава, а от маншетите не се подаваха китки на ръце. Костюмът беше потънал в работа и изобщо не забелязваше суматохата, царяща наоколо. Като чу, че някой влиза, костюмът се облегна в креслото и над яката прозвуча добре познатият на счетоводителя глас на Прохор Петрович:

– Какво има? Нали на вратата пише, че не приемам?

Красавицата секретарка изпищя, закърши ръце, извика:

–Виждате ли? Виждате ли?! Няма го! Няма го! Върнете го, върнете го!
…“*

Знае се още, че след като Воланд и свитата му напускат Москва, клетият Прохор Петрович се завръща в костюма си и дори одобрява резолюциите, които ръкавите му слагат. Дето се вика, внимавайте да не кажете в състояние на афект „Дявол да ме вземе!“, щото ето какво може да ви сполети!

Изхождайки от тази гледна точка излиза, че Воланд пребивава в София от доста време. Освен това е явно, че българските депутати твърде често кълнат – както себе си, така и един друг се проклинат. Очевадно и донякъде тревожно е почти перманентното им състояние на екзистенциална нестабилност, или поне щеше да е тревожно, ако картите им не си гледаха работата – коя, колкото може. Естествено, стават и недоразумения като в случая с печалното известната напоследък поправка „Ванко 1“, но човек не бива да съди твърде строго – какво, Божем, може да се очаква от една средна карта, чийто собственик явно в момента отсътва по уважителни причини – тоест дявол го е взел?!

В началото журналистическите камери изпадаха в шок подобно на Ана Ричардовна, но за щастие беше намерено разрешение на проблема, касаещо съхранението на всеки, който се сблъска с полтъргайстите на българската политика: възможността за следене на популацията в аудитория 3В (вж. Пратчет и поредицата „Света на Диска“) беше максимално ограничена. Колкото и да бе окастрена обаче, пак се промъкват кадри, от които узнаваме, че известна част от българския парламентаризъм притежава паранормалните особености да влияе на политиката дори насън. Други пък негови колеги са с наполеонови възможности – хем следят някоя особено досадна законова поправка, касаеща облагането с ДДС на учебниците и отпадането на същия данък за сутеньорски услуги и хазарт, хем решават кръстословица, четат си хороскопа и говорят по телефона. Всичко това – наведнъж. Просто да ти домилее.

Призрак броди из България, призракът на парламентаризма. Оживяват депутатски карти и гласуват самички, докато собствениците им са отвлечени от Лукавия. По най-паранормален начин изчезват милиони, за да се материализират съвсем необяснимо на потайни тъмни места, променили напълно външния си вид – тук изчезне милион, там съвсем метафизично се появи дворец, в парламента чешмите в клозетите тайнствено започват да текат, а просто явно няма кой да пусне кранчето. Странни почуквания се чуват в пространството – нещо невидимо кънти на кухо… Мисля, че трябва да извикаме спешно някой екзорсист, а дотогава не би било излишно голямата сграда с надпис „Съединението прави силата“ да бъде окадена с тамян и да подгизне от светена вода, белким клетите хора да се спасят от прегръдката на Нечестивия…

Бууууу!

––––––––––––––––––––––
* М. Булгаков, „Майстора и Маргарита“. Изд. „АБАГАР“, Велико Търново, 1997. Прев. Лиляна Минкова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s