Сюрреализъм

Преди няколко дни попаднах на тази статия от вестник СЕГА. Много е иронична, смях се от сърце, въпреки че тя всъщност е много тъжна. По едно време беше станало много модерно да се говори за робската психика на българина, едни обясняваха този феномен, други го отричаха, трети твърдяха, че това било по целия свят, не само у нас… Аз не знам по света как е, но от това, което става у нас, ме боли жестоко. Не мога да опиша колко. Добре де, някой може ли да ми помогне да си обясня невероятна липса на всякакво достойнство у тези хора? Тази статия ми навя спомени за Лукановата зима. Заслужава си главната буква. Когато правителството на покойния екс-премиер тръгна да се катурва, по улиците наизлязоха бабички, които френетично скандираха: „Готови сме на глад и студ, само Луканов да е тук!“ Сега съм свидетел на същото – група хора, които инак няма данни да са окомплектовани с жълти книжки, един вид декларират: „Аз ще тъна във боклук, само Бойко да е тук!“

Е добре, това някакъв фетишизъм ли е? Някои болни хора си умират да колекционират мръсно бельо, а други са готови на глад, студ или да тънат в боклук (според конкретните обстоятелства), стига до тези крайни екзистенциални точки да ги докарва някой техен любимец. Опитвам се да си изясня как се достига доброволно до състоянието на идолизиране, тоест как някой съвсем съзнателно може да издигне в култ определена личност и то без кой знае каква външна намеса. Как например старите хора с осемдесет лева пенсия нямаха нищо, ама нищо против да съществуват отвъд ръба, само защото премиер беше един човек, който даваше всички налични признаци за личност със забавено умствено развитие, но затова пък главата му беше съоръжена с призрака на корона, вместо с мозък?! Как например българите от смесените райони залпово гласуват за БСП, за да се противопоставят на ДПС, без да им пука, че двете формации се подкрепят една друга вече седемнадесет години?! Ето и сега си имаме нова смешка – смехотворната личност на Бойко Борисов, тази недодялана карикатура на супер-герой кроманьонец, със съзнателната подкрепа на немалко гласове, стана столичен кмет.

Човекът, на който всеки му пречи. Калпавата ракета на българския политически космос. Човекът, срещу когото повсеместен заговор кроят столичен съвет, правителство, а вероятно и някои външни сили, и заговорничат как да го изтрият от хоризонта. Човекът, който има параноични видения как група смърфове, подбуждани от Гаргамел, го тероризират. Мъжът, който от сутринта до вечерта се отрича толкова пъти от думите си, че всяка фурнаджийска лопата би почервеняла мигновено от срам и би се преквалифицирала без много-много думи в мотика.

Бойко Борисов, който откровено смята, че България е помийната яма на София, има привърженици не само сред столичани. Жените въздишат по него, мъжете копнеят да приличат на него – точно като пубертети на концерт. Само дето за него биха гласували хора, които просто са надскочили с десетилетия възрастта на акнето.

България е страна на неограничените възможности, тя е някаква Средна земя, излязла директно от фантазиите на Толкин, в нея няма място за нищо друго, освен за парадокси. Алиса просто би се чувствала тук като у дома си…

България е тъжно място. Тя по нищо не се отличава от циганските коптори в покрайнините на градовете – гледаш схлупена колиба, излязла сякаш от сюрреалистина картина, а на покрива й (доколкото има покрив) стърчи сателитна антена. Разрухата така ни е обгрънала, че не успяваме да я видим, точно както не чуваме постоянния фонов шум. Майките разсеяно лавират с бебешките колички из дупките на уличното платно, докато на тротоара гордо се мъдри чисто ново BMW, паркирано открай докрай, да не би да остане незабелязано. Новопостроени лъскави сгради стърчат от околната клоака, получена от калта от разбития тротоар и разхвърляните боклуци. В тузарски заведения група младежи изхарчват за една вечеря годишния доход на средна българска бабичка. А на средната българска бабичка това не й се струва толкова нередно, защото Бойко/Първанов/Серьожка/insert random, е тук.

Не мога да предложа нищо, но не мога да спра да забелязвам. Дразни ме мръсотията, дразни ме разрухата, дразнят ме тузарските коли по поръчка, които хвърчат като самолети по раздрънканите ни улици, дразнят ме кроманьонците, които ги карат, дразни ме турбо-чалгата, в която се е обърнал животът ни. Дразни ме тая сателитна чиния на покрива на полуразрушената ми колиба, на чиято врата се люлее от вятъра поолющения надпис „Образцов дом“. И не мога да направя нищо, ей това е, което най-много ме дразни. Мога да подредя само собствената си стая, но за цяла къща просто нямам сили. А на една значителна част от хората изобщо не им пука за коптора, в който живеят, стига им да имат огледало, в което да се гледат докато си стискат акнето…

Сякаш сме оживяла картина на Дали.

Advertisements

2 thoughts on “Сюрреализъм

  1. марфа, не се ядосвай толкова! започни от една стая… спокойно…не хаби излишна енергия и скоро ще видиш, че тихо и полека можеш да промениш доста неща … може би не толкова колкото би искала, но доста повече, отколкото ти се вярва сега 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s