Кукувичи полет над блогърско гнездо

Наскоро най-сетне приех факта, че във всеки от нас дреме по един папарак. След като го приех, изпаднах в мир със себе си и със света. Случвало ли ви се е да минавате по улицата, покрай някое заведение, в което има насядали хора, които наглед не правят нищо? Тоест, седят да речем къде по единично, къде по двойки, и гледат френетично подминаващите. Ако можете да чуете разговора, който водят, или мислите, които препускат из главите им, нещата ще звучат по следния начин: „Божеееее, тая каква пола е навлякла!“. Евентуално „Баси дебелия, как не го е срам да се показва пред хората!“ Примерно де. Помислих си, че не е правилно да се сърдя на други за подобно отношение, след като много често и през моята глава минават подобни мисли.

Но да оставим дребното улично клюкарстване, да си поговорим за блоговете. Вие какво обичате да четете? А ако не обичате да четете нещо, четете ли го? (Да ме простите за тафтологията) На репликата „като не ти харесва блога ми, що го четеш?“ някой съвсем резонно би отговорил „ами аз и жълти вестници не чета, но това не пречи да ги ненавиждам!“. И би бил прав, факт. Защо обаче хората, които не четат жълти вестници, не ги обичат? Е как да изпиташ симпатия към вестник, на чиято първа страница има отпечатано с ЕЙ ТАКИВА БУКВИ „Mомче пърди с 6 по скалата на Рихтер!!!!“? Как да се довериш на нещо, от което  можеш да научиш, че Лили Иванова всъщност била травестит, Слави Трифонов пък бил незаконния й син, при това негър, само че ходил за избелване при хирурга на Майкъл Джексън, който (не е ясно дали хирурга или Джексън) му бил брат (не е ясно дали на Слави или на Лили Иванова).

Та така де, жълтите новини някак не са точно новини, но са жълти. Сещаш се за Албена Вулева и изпитваш неистово и непреодолимо желание да влезеш в банята и да не излезеш, докато сапунът не свърши. Най-вероятно има блогове, които са виртуалния аналог на жълтата преса. Не е невъзможно. Всъщност всякакви блогове има – писани от хора, които не са овладели кирлицата, но за щастие, за сметка на това не са овладели и шльокавицата. Хора, за които граматиката и пунктуацията са венерически болести. Блогове пишат тийнеджърки с разбити сърца, които се оплакват, че все не могат да смъкнат лелеяните два килограма. Блогове пишат, за моя радост, пенсионери, които просто искат да имат блог, а и имат какво да кажат, ако някой желае да ги чуе. Е, тоест да ги прочете, но да не издребняваме. Има най-различни блогове – типични дневници, тоест „мило дневни4е , днес се сабудих в добро настроение ,пих едно кафе , после Пе6о ми каза колко ме обича и цял ден съм мноооооого 6тастливаааа !“ Има тясно специализирани блогове – примерно икономист, който държи да сподели със света най-новите тенденции в областта на фискалната политика. Или пък любител-фотограф, който иска да покаже каква снимка е направил. Или програмист, който е постнал много забавна от негова гледна точка смешка, разбираема обаче единствено от хора, които са много навътре в работата с Perl. Блогове пишат всякакви хора, които веднъж попаднали в мрежата на блогването, са се почувствали пристрастени. За съжаление обаче блогове наистина пишат всякакви хора. Сещам се например за оня македонски блог, в който сестрите ни в Либия бяха оприличени на маймуни, с извинение към маймуните (според блогващите това). Или пък никой не може да попречи на човек с обсесия също да награби клавиатурата, след което, с променлив успех да започне да замърсява света с долнопробна клозетна проза.

За щастие обаче интернет е достатъчно голямо място, така че човек може спокойно да не чете нещата, които просто не са му по вкуса. Така де, не сме нито на южнокорейски плаж, нито в японски басейн, та да не можем да избегнем волния или неволен лакът в слънчевия сплит, нали?! И все пак, за какво пишат блогърите, освен, че пишат за всичко? Много често пишат заради други блогъри. Има една категория блогващи, които просто нямаше да могат да съществуват, ако нямаше достатъчно количество блогове. Колкото повече, толкова повече, както се казва. Блоговете им биха могли да се оприличат на вестник, чието предназначение е да оплюва всички други вестници, независимо дали са жълти, или, да кажем, розови. Именно оплюва. Или опикава. Нали помните как се появи първия критик? За „История на света“ говоря. Пещерният човек издялка някаква рисунка на стената на пещерата, след което другият пещерен човек я огледа и я препика. Поне го направи директно де. Пишман-художникът не откри съвсем случайно друга рисунка в друга пещера, която най-подробно да обяснява, че той, художникът, е кретен. И така, докато се ровиш из нета, можеш да се натресеш на блог, в който доста подробно, че и грамотно при това, са разгледани и разкритикувани едва ли не всички други блогове. Ама били със зелени скинове… Или с черни, трудно се четяло. Е и? И аз веднъж си бях сложила тъмен скин, че ми хареса, Chaotic soul. Оплакаха ми се, че се четяло трудно и го смених. Така де, като попаднеш на чак толкова зелен или черен блог, имаш два варианта: бягаш от него, а ако вътре нещо те е заинтригувало, пък цветовата гама ти се отпечатва в черепа, пишеш на човека. Някои хора обаче избират третия вариант: да опишат случката в собствения си, естетически издържан, високоинтелектуален и недостижимо елитаристичен блог, и то по такъв начин, че човекът със зеления блог ако прочете писанието, ще се почувства най-малкото засегнат. Е и какво като се засегне? Да не си е слагал зелен скин, амаха! И така, има блогъри, чието блогване просто не би могло да съществува без писанията на другите. Ако не можеха да пишат постове, пълни с оплаквания, че в другите блогове хората пишели за Странджа, за произволите на МВР, за Румен Петков, за/против властта, за рецепти, за кино, за музика, за каквото се сетиш, те просто нямаше да си имат блог. Все едно да водиш дневник, в който да описваш подробно какво си прочел в хорските дневници. Случва се. Във всеки от нас дреме по един малък папарак.

А мантрата „това е моя блог, като не ти харесва, не чети!“ е тъпа. Сложил си блога си в публичното пространство, следователно трябва да си готов да си носиш отговорността. Трябва да си наясно, че има определена категория хора, които четат блогове, за да недоволстват от написаното в тях. Могат да изчетат блога ти от кора до кора, дето има една приказка, само за да го разкостят след това. Мазохизъм? Излишък на свободно време? Опитвам се да си представя, че чета блога на известен напоследък философ. Чета го подробно и обстоятелствено, само за да мога после още по-подробно и обстоятелствено да се оплача от него. Или да не е този блог, друг да е. Че защо да го правя?! Освен ако човекът не ме е засегнал лично по някакъв начин де. Тогава и ще чета, и ще пиша, и още как! Защо, за Бога, да чета нещо, което нито ми харесва, нито ми е интересно, нито е четивно, нито ме касае по какъвто и да било начин? Все едно да се набутам да чета смешки за програмиране на Perl, а после обстойно да напиша пост в собствения си блог, в който да се оплача от индивида, който ме занимава с глупости.

Е аз може и да намирам някакъв смисъл в гореспоменатата мантра „това е моя блог, като не ти харесва, не чети!“, но от една друга гледна точка, признавам, тя наистина е тъпа. Не мога да накарам по никакъв начин някой да не прави това, което не му харесва. След като човек е решил съвсем доброволно и безкористно да върши нещо, което му е крайно неприятно и му доставя единствено твърде дълго неудоволствие, следователно случаят явно е клиничен и като такъв е доста извън моите компетенции. Може би трябва да напиша „ако не ти харесва моя блог, разположи се удобно и чети“. Вероятно в това има доста повече смисъл. „Ако не обичаш бакла, отиди и си купи, сготви си я и я изяж“. „Ако не ти харесва „Хари Потър“ купи си шестте (или май бяха седем?) книги и ги изчети!“ „Ако получаваш слънчева алергия, иди на плаж в един след обяд и не ползвай чадър“. Признавам, смислено е.

Можеш да попаднеш на собственото си описание, правено от човек, който не ти е виждал очите, с когото не сте сядали на по биричка, с когото не сте разменяли нито една дума, който не знае нищо за тебе, който дори няма да те познае, ако те види, защото има впечатление за външния ти вид благодарение на някаква замазана снимка. И така един ден намираш хитове от неизвестен адрес, на който прочиташ подробно описание, което с ужас разбираш, че се отнася до тебе. Установяваш, че си персона с нездрав и подпухнал външен вид, най-вероятно хронично болна и склонна да задържа течности. Това не е беда, защото си от Гагаузландия, което било диагноза. Научаваш, че отчаяно и неистово желаеш да си елитен блогър, заради което тропаш с краче и врещиш, белким те приемат в обществото на елитните блогъри. (Тук му е мястото да пожелая най-откровено да се продънят вдън земя тези, дето измислиха глупостта с елита сред блогърите. То пък бива идиотизъм без граници, бива, ама…) Пишеш скучно, елементарно, повърхностно, неинтересно, и си вярваш, че имаш чувство за хумор. За да поддържат заблудата ти, че това не е така, в блога ти влизат други варненци, които един през друг се прескачат да ахкат и да охкат от възхищение, щото са варненци и следователно и те са диагностицирани. Но пък блогът ти е тъп. Препоръчва се на хора, които смятат, че имат достатъчно здрави нерви, за да прочетат каквото и да било в него, и е даден линк. За всеки случай, да не би някой да пропусне. Кое е гадното в случая? Ако беше просто някакво описание, без да са споменавани имена и без да са давани линкове, щеше просто да ми стане неприятно. Всъщност, най-вероятно нямаше да се позная де. Не защото смятам блога си за нещо особено и нямаше да се сетя по епитетите, че се говори точно за мен. Но подпухналата лигла, която тропала с краче, за да стане елитен блогър, разчитайки на още по-шантавите си съграждани за морална подкрепа, това просто нямаше да го свържа със себе си. Гадното е, че намирам името, телефона си и информацията, че правя свирки срещу скромно заплащане, написани с хубав почерк на автобусната спирка. Или поне виртуалния вариант на подобна постъпка. И в блога ми влизат хора, които са заинтригувани да видят коя е тая подпухнала, нездрава, задържаща течности и неистово желаеща да е елитна, персона. Обидно е някак, а?

А иначе критиката е хубаво нещо. При това е градивно. Хубаво е някой да ти каже, че „обичам“ не се пише с „у“, защото думата е „обич“, а не „убич“. Ако човекът обаче продължи да пише „убичам“, се излага той, а не ти, нали? Но да напишеш в блога си дълго и пространно описание на „убичащия“ човек, придружено с лични характеристики и откровени обиди, е все едно да видиш на улицата момиче, чиято пола отзад е защипана, а ти, вместо да й подшушнеш да се оправи, да я посочиш на всички с пръст, че да не би някой да не й види задника. Да критикуваш е едно. Да „храниш“ обаче е съвсем друго.

И така, какво е чувството? Един път бях оплюла едно момиче, при това много неприятно. Лъче На Дъгиче, не знам дали ще прочетеш някога това, но ако го прочетеш, искам да знаеш, че съжалявам. Нямах никакво право да се изказвам толкова остро за оня симултанен превод. Но е толкова лесно да напишеш нещо извънредно остро във форума, да си убедена, че човекът, към когото е насочено няма да прочете това, а това те прави толкова спокоен. Е чувството е гадно, а аз никога не бих могла да погледна Лъче На Дъгиче в очите. Още ме е срам.

С други думи чувството е отвратително. А живеем в страна, дето е с население колкото на средно китайско село, както се казва. Да си представим за миг, че се срещнем – аз, и човека, който ме е „нахранил“. Попадаме в една компания и ни запознават. Не е невъзможно, никак даже! Че преди има-няма две седмици срещнах на една относително забутана варненска улица министър Орешарски, обут в бермудки и навлякъл развлачена тениска. Толкова сме малко, че е по-лесно да срещнеш някого, отколкото да не го.

И какво? Какво ще направиш? Демонстративно няма да ми подадеш ръка и ще си обърнеш главата? Ще ми подадеш ръка, но после цяла вечер ще избягваш да ми говориш? Или пък ще се подхилнеш и ще излезеш с номера „ма то беше майтап това, ти нали не се върза? Ха-ха-ха…“ Аз съм нормален човек, имам си огледало и съм общо-взето наясно със себе си и с външния си вид. Противно на това, което съм написала в профила си, не смятам нито, че съм чак толкова хубава, нито, че съм чак толкова умна. Намирам се за нормална. Повечето хора не биха ме забелязали, не впечатлявам чак толкова с визия, нямам и някакви особени качества. Просто съм нормална, ни повече, ни по-малко. Не живея с мисълта, че всички трябва да ме харесват и да ме аплодират всеки път, щом кихна. Те повечето хора всъщност не го и правят де. Това обаче не значи, че трябва да преглъщам целенасочените, с нищо непредизвикани обиди. Винаги ме е втрисало от сополивите хлапета, които се гаврят с другарчетата си – някой си не можел да казва „р“, друг носел очила, трети бил дебел, някой пък да кажем, куцал, което кара съучениците му да вървят след него и да го имитират. Но е толкова лесно да обидиш някой, особено като имаш тайфа, която да се смее заедно с тебе на поредната ти злобна шегичка. Това май трудно се надраства, а? И днес е също толкова лесно е да се скриеш зад монитора и да нахраниш хубаво някой си, просто щото пише за неща, които не те интересуват. Нали?

А ако утре съдбата ни срещне?

За подобряване на настроението и за Неуловима:
Рецепта на деня: Крем-карамел

Advertisements

One thought on “Кукувичи полет над блогърско гнездо

Коментари са забранени.