Предварително се извинявам за острия си тон, но повярвайте, наистина ми дойде до гуша.

Разбирате ли, изградила съм си някаква стратегия да вървя и да гледам само и единствено в краката си, което ми носи двойна полза – хем по този начин вероятността кракът ми да пропадне в разхлабена плочка е значително по-малък, хем не забелязвам обстановката около себе си.

Само че наистина всяко нещо си има граници.

На всички е ясно, че Варна има шанс да стане културна столица на Европа единствено ако всички други кандидати пострадат при катаклизъм и не дай си Боже бъдат заличени от лицето на Земята, но наред с това у мен започва да се затвърждава смътното впечатление, че крайната цел на упражнението е всъщност градът да се превърне трайно и необратимо в долнопробно гето.

Живея на центъра, на улица „Панайот Волов“. Постепенно започнах да свиквам с идеята, че и пет сантиметра снежна покривка са достатъчно условие, за да се забави сметоизвозването със седмица. Свикнах с разбитите тротоари, липсващия асфалт и обстановката, която може да се опише като „Кербала след бомбардировки и преминал наскоро циклон“. Но понякога на човек, колкото и непукист да си вярва, че е станал, му пада пердето.

Допреди близо три месеца на ъгъла между улиците  “Панайот Волов“ и „Велико Христов“ съжителствахме с някакъв теч – вероятно спукана тръба или нещо подобно. Точно обмислях идеята да се опитам да развъдя шарани в образувалото се блато на възраст година и нещо, когато от ВиК изненадаха целия квартал, дойдоха и отстраниха теча. За съжаление с него отстраниха и част от малкото останал непокътнат асфалт в гетото. След като поправиха тръбата, работниците се ограничиха да хвърлят няколко лопати пясък в така образувалия се кратер и си тръгнаха. For good.

Мисълта ми е, има ли шанс това да се поправи до края на 2012-та, за да посрещнем каквото там ни очаква според маите, с прилежно асфалтирана улица, или да инвестираме в гумени ботуши?

P.S.

Прилагам снимки от мястото на събитието.

–

Весела Ангелова

Гостува ми in2h20.

Дошло ли е времето за първото правителство от български блогъри? Те са красноречиви и ангажирани, често се прехранват от интересите си. Те живеят в мрежи от контакти и трябва да познават съвремието, в което оперират.

В общият случай имат заявена гражданска позиция и не практикуват автоцензура. Отношението им към традиционните медии еволюира в посока зачитане на индивидуалните свободи. Трябва ли да дадем шанс на комуникатори с критичен поглед върху модерното и сивото в ежедневието, които да решават вместо нас? Може ли нещо толкова важнo, каквото е образованието и възпитанието на децата, да се довери на младите?

Опитите групата да бъде описана като хомогенна и обединена около нещо, започват и завършват с България. Те декларират как настоящата ситуация трябва да се трансформира в нрави и ценности ’2012. Блогърите си вземат правото да коригират официалната обществена картина с конкретни примери за лична инициатива, споделен опит и добри практики. Да списваш блог е лична дисциплина, а не позиция на страничен наблюдател. Те трябва да поддържат езикова хигиена. Възможно ли е да надраснеш личния си интерес, да платиш с частната си територия в името на нещо по-голямо ? Осъществимо ли е да не се оплетеш в гледната си точка и да култивираш търпение за изслушване на всички въвлечени страни? Защо ни е власт на идеи, проспекти и инициативи, ориентирани в Европейско бъдеще? Време ли е, като тях – представители на една динамична общност, посветена на технологиите, да вземем участие в съвремието си?

Те не са партия, а букет от вярвания и заблуди – като нас, остaналите. Нямат си официоз, инвеститор и се кълнат в абстрактни технически решения. Точно като останалите се срамуват от популисти, не практикуват политическа коректност и са винаги на линия – за критики и похвали. Но могат ли да вдигнат завесата на пренебрежението и да изчистят образа на страната от Могилино, синтетичния наркотик и публичните разстрели без осъдени? Как ще гарантират сигурността за слабите, болните, самотните или необразованите? Виждаме ли липсващото красиво? Взираме ли се в обикновения ден на обикновения човек, гледаме ли между мислите, четем ли между редовете, капсулирали времето? Ще могат ли да мислят високо, както си мечтаем държавниците ни да можеха да правят? Ще успеят ли да се сработят и да стигнат до съгласие за националното добруване?

Като читател с очаквания, днес ще ги потърся за решения, от които утре да не ни се налага да се срамуваме пред децата, семействотo,  приятелите, колегите и общността. И аз като вас търся качество в заобикалящото ме и ще ви запитам: имате ли готовност и смелост да ми го доставите?

В същата статия от дадения линк четем още:

„Стойчо разказа всичко – как се е зародила идеята и защо са решили да отвлекат Мирослава. Тя е била по-удобна, защото има предвидимо ежедневие. Следили са я дълго време, тъй като повече от месец не е ходила на тренировки. Стойчо разказа как са я нападнали и какво е станало след това. [...] (Мирослава) е оказала съпротива при нападението. Стойчо каза, че не са били наясно, че тя е тренирала свободни боеве. Била е много добра на терен…“

Някак не мога да не запитам кой ще разследва самите разследващи. Все едно, дотук нещата са горе-долу разбираеми.

2. Според полицията няма похитители и никой не иска откуп, момичето е избягало в Германия.

3. Два месеца по-късно… Премиерът ни рисува с гогенов замах следните събития: Налице са двама задържани, които изповядват, че са убили пленницата си и водят полицията на мястото, където са я заровили. На мястото започват изкопни работи с помощта на тежка техника, но в крайна сметка тялото бива изровено от куче на Червения кръст. Премиерът, министърът на МВР и директорът на РДВР-Перник от два месеца работят по случая („Два месеца работихме заедно с министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов и с директора на РДВР-Перник за разкриването на убийците на Мирослава от Перник“). Последната нощ даже премиерът толкова се отдал на случая, че чак не бил спал. Оказало се, че още както са подозирали от самото начало, момичето не било избягало, а е било похитено, като в това са замесени най-близките й, които искали пари. („Така, както и предполагах, то е с фатален край и най-близки хора там са искали да вземат пари. Това момиче още същата вечер са го удушили, но вече ги задържахме.„) Така че семейството трябва да се извини на МВР, задето го било охулило.

Оттук насетне събитията навлизат в сферата на сюрреализма и започват да приличат на филм по сценарий на Йонеско, преработен и заснет от Алмодовар в тежка депресия.

Набеденият за убиец на Мирослава, Стойчо Петров, се самоубива при меко казано странни обстоятелства, обяснени с епидемията от хронична умора, върлуваща из МВР и ГДБОП. Според директора на Института по психология на МВР Неделчо Стойчев, именно този Чочо бил убиецът. Съмнения по този въпрос няма, и полиграфът го бил доказал. Според шефа на ГДБОП пък, Станимир Флоров, вихрещ се два дена по-късно при Карбовски, Стойчо Петров не е минавал през полиграф… Но инак престъпниците са двама – Стойчо и Марио. Марио бил съучастник. Докато се разпитвали и се изяснявали, въпросният убиец (Стойчо) станал защитен свидетел.  Все едно, за да разберем какво все пак е ставало, вече ще ни трябва медиум… Защитеният свидетел е заведен във вече обискирания апартамент с цел повторен обиск. Там заглавичкал уморените си пазачи и се гръмнал с предварително скрит в тайник пистолет…

Колкото до другия задържан от премиера и компания (инак не е ясно как трябва да се тълкуват думите „вече ги задържахме“), ами той се оказва, че не е точно задържан, а предвидливо е започнал да чува гласове от Космоса, поради което понастоящем отлежава в лудницата…

Мотивите за отвличането да кажем, че са ясни – пари. Мотивите за убийството ги знае само покойният. Мотивите за самоубийството не е ясно знаят ли се. Според Неделчо Стойчев убийците са мислели, че един телефонен разговор и едно писмо щели да са достатъчни, за да вземат парите. Не се сетили, че хората ще искат доказателства, че Мирослава е жива, а освен това Чочо нямал пари да я гледа и затова я убили. А после той се самоубил, защото не можал да преживее провала си или нещо такова.

Стойчо, между другото, е бил шофьор на гаджето на сестрата на Мирослава, от когото престъпният тандем се е  надявал да вземе пари. Но той/те не отвлича/т „милионера“, отвличат сестрата на гаджето му…

Като стана дума за телефонния разговор.

Според Неделчо Стойчев това, че Мирослава се е обадила лично на сестра си показвало, че похитителите са аматьори и че между тях и жертвата е имало доверие, защото първо, че въобще й позволили да говори по телефона и второ, тя спокойно е можела да каже на сестра си „намирам се еди-къде си или отвлече ме еди-кой си“, но тъй като им имала доверие, взела, че не казала. Това го твърди директорът на института по психология към МВР, да напомня. Едва ли има нужда да се коментира.

МВР през цялото време обгрижвало родителите, но водено от професионални съображения не се сетило да работи съвместно с тях за откриването на дъщеря им. Вместо това, докато угаждало на прищевките им да се подлагат разнообразни хора на детектора на лъжата, ги убеждавало, че Мирослава е някъде в Германия. Това било с цел да объркат престъпниците, разбира се. Приказките, че майката била алкохоличка, а бащата – някакъв пропаднал тип, не е ясно кого са целели да объркат.

Но това не е всичко. Тази сутрин (14 януари 2012 г.) министър Цветанов от ефира на ТВ7 заяви, че извършителят на физическото убийство не е Чочо, а другият члена на тандема – Марио. Именно затова самоубитият… ааа, самоубиецът де, бил защитен свидетел.

Истината, както ми се струва, явно пладнува някъде в близост до някоя картофена нива.

Все пак много ми се иска поредната случка от нашата китна психиатрия да не потъне в плаващите пясъци, погълнали всяка изцепка на Голямата уста и верните Му другари. Ама сигурно няма да ми се сбъдне желанието.

Чувствам се объркана.

Спрете Земята, моля. Искам да сляза.

Доколкото успях да схвана, ако човек има репродуктивни проблеми, то той трябва не да ходи на лекар, а да се моли на Господ и Богородица. Като пример за хора, станали родители в зряла възраст и след усърдни молитви бяха дадени познати на госпожа Панайотова, които се молили на точно определена икона на Богородица, както и Йоаким и Анна – родителите на самата Богородица, а също и Захарий и Елисавета – родителите на св. Йоан Кръстител. Също така следвало да се поучим на смирение и от Йов – главният герой в твърде дуалистичната по характер библейска притча, която всъщност е истинска история. Ако, не дай си Боже, се поболеем от нещо друго, дето не е стерилитет, тогава вече можем да търсим медицинска помощ, защото в тези случаи лекарите не си играели с душата на човека…

Както се казва, честита Нова година и на синодалните старци. Той пловдивският Николай няма да е сам де…

Не знам какво точно цели БПЦ с подобни действия и изказвания. Вероятно се опитва да постави паството си в позицията на Йов, за да провери дали накрая ще му остане вярно. Това би било доста притеснително, защото ако случаят е такъв, то тогава БПЦ се мисли за Господ. Но все едно. Цялата тази ситуация е абсурдна, та чак сюрреалистична. А пък аз продължавам да се чувствам объркана. Нали съвсем наскоро посрещнахме 2012-та година?

Edit:
Сега разбирам, че част от хората, които дадоха всичко от себе си, за да превърнат безбожието в религия, в момента дават всичко от себе си, за да защитават светия синод. Наистина не разбирам.

Продукти (за 750 гр. хляб):

250 мл. айран

1 яйце

1 ч. л. сол

1 ч. л. кафява захар

2 с. л. олио

1/4 кубче мая

500 гр. брашно (София Мел)

Приготовление:

Течните съставки се разбиват много добре и се сгряват на котлона при непрекъснато бъркане, колкото да топли на пръста на ръката. Маята се разтваря. Сместа се изсипва в машината, добавя се брашното (трябва да е пресято), наглася се на програма 1 (основен хляб), наглася се размерът да е 750 гр., а коричката – средно изпечена. И след два часа и петдесет минути имаме великолепен хляб!

Напоследък никак не ми се пише. То ако тръгна, хич няма да се получи забавна публикация. А инак сега всеки ден, всеки час, навсякъде има мат’риял. Не като да няма. Достатъчно е човек да прочете/чуе поредното изказване на Булгарбаши, за да се зачуди в коя вселена е попаднал. Все едно.

Но днес някак ми се прищя да изкоментирам следното приникновение на председателя на БСК Божидар Данев, в чиято глава се родила брилянтната идея „избягалите висшисти“ да връщат парите за образование. Четете тук.

Гениално. Навремето робовладелците са осакатявали и/или оковавали робите си, за да не им бягат. Това предложение, няма как да не отбележа, е далеч по-хуманно. Остава въпросът кой е тоя идиот, дето бяга от хубавото и драпа към лошото. Честно казано, ако бях на мястото на Данев, щях да стимулирам подобни елементи да се махат, че да си останем само с хубавия материал, вместо да се чудя как да ги спра.

Говорейки си за идиоти тутакси се сещам за работодатели, които се стремят да задържат качествения си персонал посредством рестрикции, заплахи и ограничения.

Значи, да споделя под секрет с БСК и с частност с Данев, че ако успеят да бръкнат в джоба и на един „избягал висшист“, то той най-вероятно е завършил тутраканския филиал на пернишкия университет, така че и без това от него няма Бог знае каква полза. Но пък от друга страна подобен мат’риял едва ли ще хукне по чужбините за нещо друго, освен да мие чинии, така че при всички случаи сме на печалба.

А бе я…

При откриването на находката премиерът на република България Бойко Борисов изяви желание мощите да бъдат преместени в София и положени в специално изградено за тях място в строящото се метро. По непотвърдени данни намерението му е било възпряно от и. д. проф. Божидар Димитров, който успял да разчете анекса към папируса от поречието на Нил, написан на древен созополски диалект. Твърди се, че това е люта клетва, която на съвременен език би звучала примерно така: „И нека тоя, който покоя ми наруши, в ложето му да открият онуй, що жените под дрехите си носят и Хасан да го зоват“.

Находката обаче заплашва да обърне догмите в историята и религията с хастара наопаки, но възражда шансовете Варна да стане европейска столица на културата някога в необозримото бъдеще. Проф. Ахтополлиев получи разрешение от премиера да продължи проучвателните дейности в района до откриването на Ковчега на Завета Господен, сандалите на апостол Петър, вградени в храмова стена от пети век пр. Хр., както и евангелие, писано от самия Иисус Христос, в което категорично се посочва, че по план е предвидено Рим да се намира в София.

Събитията вдъхновиха музейните специалисти от Музея на Мозайките в Девня, който от години се крепи на добра воля и на нежеланието на гравитацията да се занимава с него. Хората са започнали работа по европейски проект, включващ намирането на още един череп на Св. Йоан Кръстител, с което да успеят да заредят нафта, че да има с какво да отопляват обекта през зимата.

В тази връзка пред Общото събрание на европейските археолози, състояло се в Созопол, премиерът Борисов недвусмислено заяви:

„Така е. Аз и на Дянков съм му казал, че пари за култура има. Само че ето на, баба ми навремето, когато й се налагаше да си подпомогне нещо бюджета, хване кирката и лопатата и почва да копа като Цецо (министърът на вътрешните работи на републиката. Бел. ред.) с багера. Един ден ще открие фараон в саркофаг, друг път се е случвало и на Светия Граал да се натъкне, но тези неща стават само с труд и постоянство, а не като всеки да иска, ама да не дава. Пари за култура има, вижте само гробниците в метрото и ще се убедите. С ей тези две ръце съм ги изкопал тези гробници. И Роската (новият президент на републиката. Бел. ред.) и той е копал. Веднъж дори изкопа черепа, с който Крум е пил вино от оня, дето сигурно е бил нещо на Папандреу роднина, а сега ще го излъскаме и ще го сложиме още в началото на метрото да знаят кога влизат, че докато ние сме строели пирамиди, егитпяните още са се гонели с камъне и дърве из пустинята!“

Думата поиска и министърът на културата Вежди Рашидов, но премиерът го извини, като каза: „Напоследък Вежди нещо е прегракнал и дори да говори, нема му разберете. Затова може да го напише тука, пък ще помолиме Монката (министърът на финансите, Бел. ред.) да го прочете пред всички“. Сергей Игнатов напусна високия форум под претекст, че все някъде по света било 17 часа.

Мисията е изпълнена!

Президент:

Изборът, поне на пръв поглед, би трябвало да е между личностите Калфин и Плевнелиев с прилежащите им вицета. Калфин не го знам дали е аватар на Първанов – логично е да е така, не споря, а и вероятно случаят е именно такъв. Плевнелиев, обаче, е ухиленият благовъзпитан господин Никой, който, доколкото успях да схвана от лъчезарния ни премиер, е щял да продължи да си бъде господин Никой, точно както и Данчето (за кметицата на столицата говорим) е щяла да си остане обикновена женица, ако не бил той, Бойко, да ги понесе към светли бъднини… Освен това, гласувайки за Плевнелиев, избирам Бойко. Което всъщност не е евтина пропаганда тип „гласуваш за Бойко, получаваш Костов“, а е самата свещена истина, произнесена от премиерската уста. Тоест, или Бойко, или – ти да видиш – Доган. Явно вече излязохме от мача комунисти срещу… гербери и навлязохме в запазените територии на Сидеров.

А какво прави най-вероятният бъдещ президент, докато вождът му демонстративно го унижава? Хили се като ряпа, как какво.

Не мога да избирам и между политики. И на двамата кандидати предизборните им платформи са тъпкани догоре с нищонезначещи кухи фрази. От спорадичните им телевизионни изяви пък успяхме да разберем какво ще правят с вълчицата Зорница, къде ще идат да живеят, ако не дай си Боже ги изберат, установихме, че пред пастите предпочитат хляба… Но нито дума с какво въобще смятат да се занимават, ако обогатят трудовата си характеристика с длъжността „президент“.

Кмет:

Аз съм от Варна. Никога досега не съм съжалявала за това. Де да живеех някъде другаде, че да изсумтя презрително „хак ви е!“… Защото това, което става в града ми, е еманацията на безобразието. Ей, да знаете, бесът ме хваща, когато чуя мрънканици как от изборите нищо не зависело! Зависи и още как. С избори на власт е дошъл Хитлер, няколкостотин гласа решиха президент на САЩ да стане Буш Младши, Бойко Борисов също дойде с помощта на избори.

От изборите зависи много. Именно защото са ужасно важни, първата работа на всеки взел властта диктатор е или да ги забрани, или да ги опорочи до степен, в която на практика въобще не може да се говори за избори.

Съжалявам, че обяснявам нещо толкова очевидно, но явно се налага. Ако живеехме през 1978-ма, нямаше да има никакво значение дали сме гласували и дали сме избрали единствения наличен кандидат. Той така и така е избран от момента, в който Партията насочи показалеца си към него. И това е така, защото Партията достатъчно мъдро се е погрижила да опорочи цялата идея за политически избори. А посмей да не гласуваш за единствения кандидат!

Днес обаче сме 2011-та. Живеем в друго време, а инерцията на демокрацията (все още) не позволява да се подмени вотът на заветните 99,99% от гласоподавателите. Тоест, безобразията на Марешки и Йорданов щяха да се окажат безплодни, защото (все още) не разполагат с ресурса да си напазаруват цяла Варна. И ако миналата неделя съгражданите ми не бяха полегнали на клишето „ако от изборите зависеше нещо, щяха да ги забранят“, днес нямаше да се чудим какво да правим утре.

Е, за мен е очевидно, че Йорданов и Марешки ще си преброят „електората“. И когато Варна пак се наводни – има навика да го прави при всеки ръмеж, на нея бедствие не й трябва за тая цел, – когато отново си изкълчите крака в поредната дупка, идете и се оплачете на кмета си. Тия двамата не добутаха до балотажа благодарение на мен, а на хората, които смятат, че от гласа им нищо не зависи, както и на другите, дето не им пука за кого си дават гласа – те гледат кинтите или парацетамола.

————————-

Първи край:

Очевидно е, че изборите са необходимост. Резултатите от тях решават дали ще се превърнем в някаква латиноамериканска псевдорепублика с доморасла хунта, или ще изберем пътя към Цивилизацията. Както вече споменах, от изборите зависи много и именно затова едно от първите неща, с които се заема всяка диктатура, е тяхната забрана или опорочаване. Опорочаването включва унищожаването на всяка опозиция, след което идва и същинската част – гласоподаването и броенето. Звучи ли ви познато?

Така де, на мен не ми трябва да се крия зад фикуса в кабинета на Мартин Димитров, за да започна да си задавам въпроси относно издигането на кандидатурата на Румен Христов, автобусите с циганите, ехидното подмятане на Премиера, който се радваше, задето ромите били избрали европейско бъдеще, заиграването с ОДС-то на Софиянски и ко. Един вид, тя стана както на откриването на оная ми ти Арена Армеец, дето всичкото спортист се изреди пред камерата да се кълне, че ще даде всичко от себе си за победата. Мартин Димитров само дето не се изтъпани и не рече: „Ще дам всичко от себе си, само и само да получим отрицателен резултат“.

Изборите бяха превърнати в пародия, в евтино панаирджийско представление, включващо цигани с мечка и джебчии. Видяхме една опозиция, която си беше живо оправдание за евтаназията, станахме свидетели на все по-смелото надигане на главата на управленската хунта. Честито. Е, аз в това няма да участвам. Хунта няма да избирам.

Втори край:

Сигурно много ще се пише и ще се говори за причините да я докараме дотук. В случай, че на някой му пука за мнението на една електорална единица, ще споделя че една от причините за настоящата патова ситуация е липсата на кампания. Не на адекватна кампания, а на кампания въобще. Наистина не разбирам защо нашите политици странят от интернета, който, между впрочем, предлага наистина неограничени възможности. Различни кандидати си изпонаправиха акаунти във Фейсбук, неколцина сътвориха блогове… и дотам. Изключение беше единствено Светльо Витков – само с помощта на Фейсбук и без практически никакви телевизионни изяви, той отвя и сините, и Лудото Яне. Ако се беше появил на екран, нищо чудно да беше стигнал до балотаж.

Но не, ние не правим така. Николай Недков, варненският кандидат за кмет, взе да списва блог. Всички коментари минаваха през модерация и се появяваха на бял свят след около две седмици. Във Фейсбук пък бяха качвани съобщения за предстоящи прояви и срещи с различни колективи, след което бяха качвани снимки от въпросните мероприятия. Как никой не го светна, че блогът и Фейсбукът не са стенвестници, а място за комуникация! Ако човек е активен в Мрежата, той би могъл да убеди да гласуват немалка част от тия потиснати депресирани хорица, които по някаква причина настоятелно вярват, че нищо не зависи от тях. В интернет човек би могъл да събере далеч по-голяма аудитория, отколкото би могла да побере дори и Арена Армеец. Защо никой не проумява това?

Края, който избира авторът:

Изпитвам искрено удивление от решението на немалко хора, които смятат утре да се разходят до урните единствено с цел да  упражнят художествено-творческите си способности върху предоставените им бюлетини. Едни щели да рисуват мъжки полови органи, други щели да пишат прочувствени послания, трети щели да драскат наред… Ама защо?!

Кандидатите се избират на база на действителните гласове. Тоест, ако от пет човека четирима надраскат бюлетините си с хуйчета, петолъчки, кукли на конци или каквото там още роди творческият им гений, кандидатът ще бъде избран с гласа на петия. Така че няма никакъв смисъл да ходите да се морите, освен ако много не ви влече да покажете таланта си. Нито някой ще чете посланията, нито ще ви гледа рисунките. Бюлетината отива в кюпа „невалидни“ и това е. Нищо повече.

Та аз лично подобни дивотии не смятам да  правя. Ще си уплътня деня с нещо по-продуктивно.

Благодаря за вниманието.