Айде да се позанимаем малко и със социално-политически въпроси, че са узрели като круши. За заглавията на отделните теми ще използвам малко стандартен трудов сленг.

Невръстни прахосват държавни средства

Според доклад на Сметната палата Фондът за лечение на деца в чужбина не работи оптимално, вследствие на което редица деца чакат, за да получат помощ за лечение, а в същото време институцията връща в бюджета неусвоени 25 млн. лева. Че Фондът не работи оптимално всички го знаем. Ако работеше, нямаше постоянно да събираме пари за Горан, Анжелина и пр. В този смисъл Сметната палата просто изтъква очевидна истина от рода на „колелото е кръгло“. Различното е, че докладът посочва и колко кръгло е точно колелото, което едва ли е от особено значение за хората, дето седят и чакат месеци наред някой чиновник да се натутка. Лично впечатление обаче ми направи изказването на д-р Николай Добрев, председателят на Фонда. Точно това изказване в момента не го намирам никъде, но вчера го слушах по btv, така че ще трябва да ми се доверите. Човекът в прав текст обясни, че родителите на деца с особено тежки заболявания трябвало да приемат фактите, че болестите са нелечими, за да не се прахосва… ъъъ… разходвали държавни средства. В последния миг някакъв вътрешен инстинкт под формата на вроден PR-филтър явно му подсказа, че изразът „прахосване на пари за лечение на деца“ няма да се приеме особено добре.

Нелечими заболявания за съжаление има. Има обаче заболявания, при които има макар и нищожен шанс човек да оздравее. Дори и по-малък от процент да е шанса, кой си ти бе, батка, че да отказваш някому правото да се опита да си продължи живота? Бюрократщината в повечето случаи да води основно до разбити нерви. Бюрократичните процедури в институция, предвидена за осигуряване на лечение, води до смърт. Разтакаването на тежко болен човек с месеци действително накрая ще сведе шансовете му за оздравяване до минимум. Това ли е целта? Дето ще прахосв… ъъъ… разходваме държавни средства за болни деца, на които родителите им не щат да се примирят с очевидното, по-хубаво да върнем парите в бюджета. Пък и така PR-акциите на президента от рода на „Българската Коледа“ ще тежат къде-къде повече. Нали ако Фондът наистина работеше, от първановите благотворителни напъни нямаше да има нужда?

Държавата не дава пари на роми, унижава ги

Накратко, ето за какво става въпрос. Изправени сме пред прецедент, при който пенсионери, работили десетки години и плащали съвестно де що вноски са имали да плащат, ще кретат със стотина лева пенсия, но затова пък хора, които не са работили, не работят, няма да работят и не искат да работят, ще живеят с помощи за безработни, защото иначе се нарушавали социалните им права… И доколкото тая абоминация се пръква след жалба на Европейския център за правата на ромите, става ясно защо структури като АТАКА или ООН (?!) се радват на широка обществена подкрепа.

Президентът става поп-фолк звезда, Слави му припява: „Костов ме плюе в жълти вестници“

Ноемврийска нощ е. Ако не беше такава жега, Дунавът щеше да е замръзнал, за да могат гладни вълци да преминават от Влашко и да вият зловещо. Но природата рядко се държи подобаващо и затова на Слави и Първанов им се налага да се примирят с каквото студиото разполага. Двамата седят и си лафят като стари бойни дружки, разказват си истории и се опитват да се надцакат в дисидентските си прояви. Кой е по-големият борец за права и свободи измежду тях двамата зрителят не разбира, но затова пък става ясно, че Костов държи и дирижира дори и жълтата преса. Това най-сетне обяснява заглавията от рода на „Дете пърди с девет бала по Рихтер“, „Куче ражда татарски бифтеци, яде ги“ и „Слави Трифонов е жена, родил е“. От последното бихме евентуално могли да научим, че Слави и Мадона са еднояйчни близначки, но учиндолеца по някое време си сменя пола вследствие на следродилна депресия, развита от това, че е родил(а) Лили Иванова. Такива ще ги направи Костов, какво друго да очаква човек от него?

По принцип е добре подобен текст да завършва с няколко заключителни слова, но фактът, че държавният глава опитва да възбуди обществен интерес, появявайки се на трибуна, отредена основно за търсещи слава пишман поп-фолк идоли, някак ми спира вдъхновението.

Айде стига сме бачкали!

Търсех нещо съвсем друго в Гугъл, когато попаднах на история, която, да ви кажа, доста ме озадачи.

Впрочем, представете си, че прочетете следното писмо:

„Уважаеми господин Петров,

Пишем Ви по повод организирания в Испания петдневен семинар. Бяхме девет човека и въобще не знаехме за участие в какво сме се записали. Пътувахме 30 часа, за да стигнем до крайната цел, а когато най-сетне се озовахме в градчето Пасо Добле, се оказа, че не ни е предвидена никаква културна програма. Държаха ни като затворници през цялото време, за да ни четат насила лекции, а когато оставихме лекторката да пасе и заминахме да разгледаме Севиля – град, за който сме чували прекрасни отзиви, се опитаха да ни вменят чувство на вина, задето не сме им седяли на тъпите презентации. Ето защо настояваме за публично извинение от страна на всички виновни, които вместо да ни организират екскурзия из страната, насила ни четоха лекции и ни говориха за неща, дето ние много добре си ги знаем и без това!

С уважение:
не се чете„

С какво според вас то се различава от ей това писмо?

Уважаеми г-н Захариев,

Обръщаме се към Вас, по повод участието ни в провелия се в Белгия семинар, в периода 11-15 май. Изразяваме искреното си възмущение и огорчение, относно липсата на организация и елементарна предварителна подготовка на събитието. Групата ни се състоеше от общо девет човека: трима от нас се придвижват само с инвалидна количка, с трима придружители и също така трима с помощни средства. Никой от нас не разполагаше дори с нищожна информация, относно мястото, където ще пребиваваме в Белгия, нямахме никаква представа за програмата и плана на семинара, също така неизвестна беше и самата тема на семинара. За нас деветимата, цялото посещение в Белгия беше една огромна енигма и всякакви опити от наша страна, да бъде поне частично разгадана – срещаха съпротива. Летяхме с ранния полет за Брюксел ( 06.00 ч. на 11-ти май), болшинството от нас идваха от Варна, Бургас и Плевен, единствено на представителите от Бургас беше подсигурен хотел и транспорт до София. Пристигнахме на летището в Брюксел след 30-часово будуване, напълно изтощени и уморени. Оказа се, че отговорникът по посрещането ни там закъснява, а нашия придружител, от страна на НЦСР-Боряна Андонова, дори на летището все още не беше наясно къде точно отиваме и по какъв начин ще се проведе предстоящия семинар.
Уважаеми г-н Захариев, въпрос на минимално разбиране и въображение е да си представите как се чувствахме всички ние, осъзнавайки че сме предвождани от несериозен и безотговорен човек, в чужда държава, на неизвестно за никому място, напълно неинформирани, изтощени и вече дори стреснати от проявата на лежерност и некомпетентност. След един час и половина престой на летището, в очакване на посрещащия ни и на транспорта ни, никой от нас не демонстрира каквато и да е било раздразнителност и нетолерантност, относно преживяното до момента. Проявихме свръх- търпимост и деликатност, за което, откровено Ви споделяме, към момента- горчиво съжаляваме. Отпътувахме за гр. Oostduinkerke, отстоящ на 150 км. от Брюксел, на брега на Северно море. Пътувайки до там, Лиляна, организатора на семинара от белгийска страна, ни информира, че за 5-дневния ни престой там не е предвиден нито полуден, нито час дори за посещение на каквото и да е било, извън рамките на курортното градче, в което бяхме настанени.Оказа се, че през целия период на престоя ни ще бъдем само обитатели на хотелчето ни, намиращо се в град, в който живота замира след 18ч., при положение че нашето свободно време настъпваше в 19.30ч.- след приключване на вечерята ни. Ще подминем описанието на усилията, които положихме, за да убедим организаторите, че никой от нас не приема с безразличие факта, че сме превърнати, против волята ни в затворници и заложници на нечия некомпететност, антипрофесионализъм и крайно безотговорно отношение. В буквалния смисъл на думата- „извоювахме” половин ден, който да бъде отделен, преди полета ни към България, за посещение на Брюксел.
След всички „премеждия”, най-сетне пристигнахме в хотела, настаниха ни, обядвахме и веднага бе поставено началото на семинара. На молбата от наша страна: да ни бъде предоставена някаква почивка, последва уверение, че това е демонстрация на неуважение, спрямо лекторката- младо, здраво момиче, пропътувало „цели три часа път”, за да открие семинара чрез опознавателни игри с надуваема детска топка. Проиграхме чинно всички игри, за първи път видяхме материалите, подготвени от домакините, за провеждане на обучението. За да не „обидим” домакините, стоически издържахме 30-те часа безсъние, период от време, напълно достатъчен, за да достигнем предела на физическите си сили. Хората, използващи инвалидни колички, вече не чувстваха дори подвижната част от телата си, а за останалите от нас– патериците вече не бяха достатъчно надеждни, за да пазим равновесие. Преживяхме и „преглътнахме” цялото това безразличие и неуважение, относно здравословното ни състояние, като единствено адекватни на потребностите ни и нуждите ни бяха Надежда Вълчева, Марионела Стоянова и Ивелина Братанова.
На втория ден от престоя ни помолихме да бъде организирано посещение на групата ни до гр.Брюж, емблематичен белгийски град, за който бяхме чували само прекрасни отзиви. Повярвайте, това съвсем естествено и мотивирано предложение от наша страна беше прието като проява на лошо възпитание и неуважение към домакините. Боряна си позволи да направи опит да ни вмени чувство за вина, заяви, че сме нагрубили лектора ни, демонстрира пренебрежение и безскрупулно отношение, спрямо мнението и желанията ни да посетим места, различни от градчето, където бяхме настанени. Направи изявление, че тя е длъжна да си направи отчета и да подготви доклада от семинара, а нашите желания и предпочития са маловажни и неосъществими. Уверяваме Ви, никой от нас не беше предприел това пътуване до Белгия с мисълта, че отива на приятна безплатна екскурзия, но също така никой от нас не допускаше, че ще бъдем буквално „арестувани” в малък хотел, в провинциално градче на брега на Северно море. Едва ли нормален човек би допуснал да го въвлекат в петдневен непрекъснат семинар, с полагащи се единствено и само по две 15-минутни почивки на ден,като нашата непрекъсната заетост бе от 7.30 сутринта до 19.30 вечерта. За всички нас, хора с двигателни проблеми, тази натовареност е сигурна предпоставка за образуване на труднолечими декубитални рани и множество други проблеми. Темата на обучението ни да се състоеше в следното: как всеки един от нас да си създаде „ индивидуален житейски план” и завръщайки се в България поемаме ангажимента месеци наред да обучи поне още шест човека с увреждания да изготвят за себе си подобен житейски план, следвайки стъпките на белгийските си „братя по съдба” .Осъзнахме трезво създалото се положение и вече бяхме наясно, че нашата толерантност и въздържаност до момента са неоценени и за пореден път се прави опит да бъдем използвани и манипулирани в полза на нечии интереси. Сами се организирахме и успяхме със собствени средства да посетим дори само за няколко часа гр. Брюж и да се насладим на свободата си. За целта се наложи трима от нас предварително да изминат маршрута от Остендюнкерке до Брюж, за да сме убедени, че можем да се справим сами, без наличието на ничия помощ от страна на организаторите. Единствено Ивелина ни придружи, Боряна и Лиляна демонстрираха явен бойкот на самоинициативата ни.
Господин Захариев, предполагаме че ще Ви се стори хиперболизирано описанието на преживяното, допускаме, че ще проявите недоверие спрямо нас, може да се усъмните във правотата на недоволството ни- Ваша воля е! Уверяваме Ви, болшинството от нас са интелигентни, образовани и независими хора с професии и ангажименти. Повярвайте ни, организаторите на семинара ни накараха да се почувстваме не като група от хора с физически увреждания- те си позволиха да ни третират като стадо бозайници с ментални и психически увреждания, които нямат право на лично мнение, а камо ли на някакви предпочитания и желания. Като че ли бяхме подложени на нечии експеримент, докъде стигат пределите на издръжливост на хора с физически проблеми, поставени в извънредни обстоятелства, в непозната среда. Някои от нас споделиха, че се чувстват като герои от зле режисиран трагикомичен филм.
Уважаеми г-н Захариев, приемете писмо ни като форма на протест, като проява на самоуважение и явна демонстрация на достойнство ни; тълкувайте го дори като предупреждение- никога повече няма да допуснем тази бутафорност (имитираща организация на семинар) да се случи отново и всички ние да сме доброволни участници в нея! Не приемайте като заплаха ,а само като проява на добронамереност от наша страна -да Ви споделим всичко преживяно, да опишем недостатъците и безбройните пропуски, за да бъдат осмислени и избегнати в бъдеще. Също така, повода да изложим на Вашето внимание преживяванията ни са провокирани от вярата ни, че ще проявите чувството си за справедливост и хората, носещи отговорността за провала на организирането на семинара ще поемат своята вина и ще бъдат съответстващо санкционирани. Държим да подчертаем, че Лиляна Николова (организаторката ни от белгийска страна), в последния ден от пребиваването ни, прояви доблестта да ни се извини за причинените ни неудобства и за всичко преживяно от нас, подробно ни обясни, че тя от своя страна е положила очакваните усилия, два месеца предварително е изпратила до Боряна необходимата информация и материалите , касаещи семинара. Лично тя е останала с впечатлението, че от ответната страна ( на НЦСР) е проявено пренебрежително отношение и дори имейлите й са оставали непрочетени, което я е провокирало да ипрати всички материали по пощата на книжен носител. За съжаление се наложи ние да се извиняваме и обясняваме за нередностите и неточностите, защото се оказа, че още предния ден Боряна е напуснала семинара и е отлетяла за Германия, без да се сбогува с нас. И това само ден, след като се опита да ни изнесе лекция в стил- „Очаквания спрямо групата ни и разочарования, които тя и домакините ни са преживели”. В името на „бон тон”-а, за да не отправяме абстрактни и неадресирани обвинения, настояваме конкретно Боряна Андонова да поеме отговорността и вината за провала си. Заявяваме , че очакваме да бъде адекватно санкционирана. Ако всеки един от нас не получи нейните лични извинения- ще запознаем медиите и обществеността с фактите и с всичко, на което бяхме подложени и се наложи стоически да изтърпим. Ако ще се провеждат за в бъдеще семинари в европейски дух, то нека да демонстрираме цивилизованост на поведение, уважение и респект един спрямо друг. С огорчение, но ясно и отчетливо предупреждаваме, че ако споделеното от нас не бъде взето под внимание- категорично отказваме бъдещо участие в този семинар, в последващи такива и във всяко събитие, организатор на което е Боряна Андонова!
Уважаеми г-н Захариев, можем още много детайли и подробности да ви споделим, но се притесняваме, че „сигнала ни” до Вас придобива вид и размер на Алеков пътепис, затова , като заключение: изпращаме искрените си поздрави и надежда, че ще проявите разбиране и ще реагирате адекватно на дотук изложеното! Предполагаме, че ние, като ответна страна в създалия се конфликт, носим, по всяка вероятност, част от вината, за което се извиняваме. Но също така ясно и категорично заявяваме- няма да допуснем бъдещи подобни гаври с нашето достойнство!

С уважение:

Виолета, Ивелина, Юлия,Филип
Мартин, Светла и Владимир

Честно ви казвам, озадачих се. Колкото и да го четох този епистоларен шедьовър, все стигах до следния извод: група хора с увреждания са били отвлечени с неясна цел и против волята си в Белгия, където са държани като затворници на някакво място, където здрави и прави мъчители са имали наглостта да издевателстват над тях, като им четат лекции. Поради тази причина същите хора искат наказание не за организаторите на похищението, не за мъчителите си,  защото някаква дама от тяхна страна им се извинила, а за трето лице, което явно е играло като придружител, но което в края на писмото внезапно претърпява метаморфоза и се оказва организатор на престъпното деяние.

Само дето не ми се вярва да е било така. Не знам, недоверчив човек съм и идеята за деветима отвлечени човека, държани в белгийски затвор и подлагани на мъчения във вид на лекции, ми се струва чист абсурд.

Разполагайки с вещественото доказателство във вид на отворено писмо от страна на потърпевшите, не мога да се отърва от представата за следния сценарий: има семинар по проект по поредната европейска програма за интеграция на хора с увреждания. (Какво точно мисля за европейските програми, проекти и агенции, които се занимават с усвояването на средства – друг път. Във всеки случай не си мисля особено ласкави неща. Но това е друга тема и си заслужава отделна възхвала.) Мястото на събитието е в Белгия. Хора, членуващи в НЦСР, се записват (или кандидатстват, нямам представа) за участие в семинара с идеята, че ще отидат на екскурзия в чужбина. Да, обаче се оказва, че чужденците, организирали мероприятието, са имали идеята за семинар, а не за екскурзия… В резултат на което озовалите се напълно против волята си в Белгия потърпевши настояват за наказание и търсят възмездие.

Ами да. Така ги правят семинарите по чужбините. От собствен опит го казвам. При нас е различно. Ние гледаме да нахраним гостите, да ги напоим, да им покажем туй-онуй, за да се възхитят от древната ни история и да ахнат от това, че някога сме били на три морета, като междувременно предвиждаме и време за лекции и презентации, докато тези, дето са на по-северозапад от нас, общо взето не държат да запознават гостите си с културното си наследство, а вместо това търсят начини за запълване на семинарния ден с колкото се може по-семинарни дейности във вид на лекции и презентации. Когато последните приключат, са останали отворени единствено денонощните магазини и заведенията. Културни различия, какво да се прави.

Та както и да го чета, каквото и да го правя това писмо, пред очите ми стои единствено негодуванието на хора, които протестират, че са ги завели на семинар, вместо на екскурзия, заради което търсят виновни и настояват за наказания. Ако някой друг е прочел нещо друго в оплакването, да ми го покаже.

Сиджимова, Соня. Съвременната глобализация и примера на САЩ в сферата на обучението по акордеон / Соня Сиджимова. // Год. ЮЗУ „Неофит Рилски“. Кат. Музика, 3, 2006, с. 208-212.

Е, вече официално е пременена в нови дрешки и секцията за транспорта. Изобщо, работата напредва. Ама хубаво става, а?

Уважаеми читатели, имаме новина. Друго  може да не сме направили, ама японците ги стигнахме. Вече и българинът тръгна с маска на лице! А от днес и аз съм маскирана. Ей ме:

Така. Всичко започна от вчера. Напук на обявената във Варна грипна ваканция, една залюхана даскалица помъкна при нас целия си клас, за да търсели не знам какво си за някакви си войводи. Думите ми не стигат, а и съм прекалено възпитана, за да напиша точно какво мисля за тая кукувица и за родителите на тези деца, които не са й скръцнали със зъби и не са й обяснили къде точно да си сложи войводите. Та тая… Тая мръхла, да речем, заби всичките сополиви тийнейджъри да отлежават при бременната ми колежка.

Докато праведно се възмущавах, при мен нахлу една кака, дето беше толкова болна, че нямам думи. Хриповете й се чуваха на няколко метра разстояние. Кашляше сякаш се кани да постави рекорд. Обади се на приятелката си, за да й каже, че няма да й дойде на гости, за да не я зарази, след което седя час и половина да ми прави компания. Е изтрещях. Хукнах до близката аптека, за да търся маски, с идеята да си нахлузя и аз една, а и да я почерпя и нея. Очевидно жената не вижда никакъв проблем в това да седи  на обществено място и на затворени врати, болна в разгара на грипна епидемия. Маски, естествено, нямаше. Що да има? Аз карък ли съм или да?

Как да е, на връщане към къщи успях да си закупя маски. Прибрах се, люснах му и една ракия, че дано спиртосам вирусите, после люснах още една ракия за в случай, че някой вирус е успял да избегне гнева ми и се поуспокоих.  Тогава пък започнаха новините. Грипната тема в блока на btv беше озаглавена „Заразата“. Алюзията с едноименния филм едва ли е била случайна. Идиоти. Кръгли завършени идиоти. Честно. Какво по-хубаво от една добра паника? В резултат, като дойдох днес на работа, се маскирах тутакси. И не щеш ли, оная пак пристига. Още по-болна. Е кипна ми келя, честно. Взех една маска и я накарах да си я сложи. Сложи си я, седя к’во седя, след което, на излизане, си махна демонстративно маската и я остави на бюрото. Кълна се, бях на ръба внезапно да развия синдром на Турет. Ма как може бе?! Един се наплющява здраво с лукове, чесъни и тем подобни, след което тръгва да осъществява социални контакти, друг болен, кашли та се къса, и идва да ти се дере в лицето…

Сега, за маските. Не са правени за хора с чипи  носове. Мислени са за по-дългоноси индивиди. Това е явна дискриминация и смятам да се оплача, да си търся правата и дори да се самозапаля пред европейския парламент. Обаче пък предпазват от последователи на испанската кралица Изабела, дето се била къпала веднъж при раждането си и втори път – за сватбата си.

Създадох чудовище. Или чудовища, ако предпочитате. Всичко тръгна от един дъждовен ден, когато реших, че вместо да изляза в обедна почивка, мога да проверя най-сетне що е то Фармвил. Ми разни хора постоянно ми изпращаха разнообразни зарзавати, парчета ограда, бали сено и патки, та реших да разбера какво ще да е това явление.

Месец и половина по-късно въпросното чудо се разпространи из мойта месторабота като свински грип в тревненско училище. Но аз съм виновна, признавам си. И сега всичко живо сее, копа, жъне, стриже овце, дои кози и какво ли още не. А скоро чакам реколта и от котките… 

Хелоумяуско:

И градинката на къщата, дето много щях да се радвам, ако беше истинска:

От около година в моя китен информационен център си завъдих нова странна птица. Да, бабата с интегралните схеми, облъчващи компютри, е още на линия, при това редовно. Хомосексуалният  младеж, който обича да седи и да гледа еректирали чепове на цял екран, ме навестява поне веднъж седмично. Караиванов седи и дрънчи със страшна сила по клавиатурата всеки Божи ден. Цецо Акулата (оня от Биг брадър) постоянно си проверява пощата. Но това са трае.

Искам официално да заявя, че от около година някъде съм приютила под крилото си и нашенската реинкарнация на Дъртия Гнусен Рон в комплект с Неговата Воня™. Българският му вариант не е дърт, но за сметка на това Вонята му е добре отлежала. Еволюирала е до степен да играе белот в мрежа на единия от компютрите, докато чака хазяина си да си свърши работата. Напоследък  я забелязвам, че учи японски, че се интересува от авангардизма в музиката и дори ми довери, че възнамерява да запише магистратура по философия в Софийския университет.

Това не може да се каже за собственика й обаче. Той идва, обяснява, че отива до тоалетната и след малко ще дойде. След малко действително идва, сяда на компютъра и започва да ухае. На зюмбюли в ранно пролетно утро, естествено, на какво друго. Седи с часове. Плаща си. Тръгва си. Идва пак, след два часа. Изпикава се, сяда и продължава да ухае оттам, откъдето е спрял преди това. Тегли някакви мелодии за телефона си. Вбесява ме. Докарва ме до тиха лудост и в главата ми започват да проблясват изключително кървави видения, включващи неща като нажежено желязо, разгонени слонове и кой знае защо, слънчогледови семки. Пръсках около него с ароматизатор, не помага. Като отворя прозореца да се проветри, той ме заплашва с началството. Студено му било. Стигнах дотам, че забих носа си в кутията с липов чай, но и това вече не действа, понеже май и чаят попи от Вонята. В момента, докато пиша тия прочувствени слова, душа сухото лепило. Резултатът е умерен.

ПОМОЩ!!!