Напред към Норвегия или далеч от Бурунди?

Вероятно по-нататък ще напиша обобщение от резултатите от анкетата, тоест, не вероятно, със сигурност ще го направя, само искам да събера колкото се може повече отговори за целта. Не претендирам за каквато и да е представителност, само ми се иска обективността да е максимална.

Все пак сега ще засегна един въпрос: по кого се равняваме. Ако ще се равняваме по някакво зимбабвийско племе, чийто членове спят на земята и я карат на банани, очевидно сме много по-добре от тях, а те са щастливи, щото са много по-добре от сомалийците, да не говорим, че нямат медии, които да им натякват колко са зле, показвайки им кадри от проспериращи държави, с което да им сриват самочувствието. Ако ще се равняваме обаче по хората, които не спят на земята и могат да избират между много сортове банани, портокали и всякакви плодове, зеленчуци, изобщо храни, че и най-различни други стоки и услуги, значи сме я закъсали. А това, че у нас шарят доброволци от Корпуса на мира, вместо да пръскат благотворното си влияние примерно в Норвегия, определено не е в наша полза. Лафът, че на чужд гръб и сто тояги са малко, си е дето се вика, научно доказан. Тоест, човек, който взема една хубава за нашите условия заплата, да речем, де да знам, нека са 1000 лева, е твърде лесно да обяви хората, които вземат 200-300 лева за безнадеждни идиоти, след което да ги запознае с нивата на престъпността в САЩ и с житието на най-бедните зимбабвийци. И тук следва един парадокс: споменатите смотаняци, работещи за смешни за нашите условия пари, имат точно два избора: или да вземат драстични мерки, за да подобрят статуса си, като например да си намерят по-добре платена работа я у нас, я в чужбина, или да си траят. Тоест, вариант, при който да останеш на първоначалното си работно място, но да си извоюваш повишение на заплатата изначално не се предвижда. Туй то. Няма такъв вариант. Човек или е длъжен да работи на заплата, която не го устройва, или ако прецени, че заплатата наистина не го устройва, да се маха. Тук не иде реч за никакво черногледство или за неизлечим песимизъм, става дума за най-обективен поглед. Нещата у нас хич не са толкова лоши, колкото ни се струват, те биха могли да бъдат далеч по-лоши (справка Сомалия, Бангладеш или да речем Судан), престъпността може да е много по-голяма (справка престъпността в САЩ), следователно повод за притеснение фактически липсва. Особено ако хората, които са длъжни да работят за ниски заплати не са част от твоето пряко обкръжение и не ти ходят по нервите с претенциите си. Естествено на никой не му хрумва да се равнява по най-добрите, което е действително озадачаващо. Факт е, че идеално общество и идеална държава няма. Не вярвам някога и да заима, освен ако най-сетне не дойдат вулканите и не ни натрапят ценностната си система, изградена на базата на чистата логика и лишена от излишни емоции, което може и да се случи, може и да не се случи, но докато не се е случило е най-добре да се придържаме към настоящето.

България има уникалния шанс да вземе най-доброто от най-добрите, вместо просто да се опитва да страни от най-лошото измежду тези, които са най-зле. Шансът е уникален, защото доколкото различните социално-политически модели в различните страни вече са твърде улегнали и са се превърнали малко или много в статукво, ние тук още се чудим по каква схема да си изградим здравеопазването, търсим отпечатъци от митичната реформа в образованието, тепърва се чудим къде точно да денем следствието, не сме наясно в коя точно част от селското си стопанство да инвестираме и кои сектори от икономиката да стимулираме и как аджеба да го направим, дори тепърва изследваме влиянето на производство на домашни туршии върху цената на шабленската капия, иначе казано, тук си е жив хаос. Така че екипажът на кораба “България” спокойно би могъл да проучи къде нещата вървят максимално добре и да смени курса в избраната посока, вместо да се носи без път и посока на зигзагообразен ход, държейки се горе-долу далеч от бреговете, на които не би искал да попада.

Най-странното обаче е друго - че хората, застъпващи идеята, че някой е длъжен да работи, но никой не е длъжен да му плаща адекватно труда, по правило твърдят, че са прозападно и прокапиталистически, ако можем да го кажем така, настроени. Логиката, както вече споменах, общо взето се свежда до следното: хванал си се на една работа и ако не ти харесва заплащането, се махаш, ако ти харесва - оставаш, но ако не ти хареса, а си останал въпреки всичко да работиш, следователно нямаш право да се оплакваш. Кое тук е странното - че моделът, при който независимо колко и как работиш, заплатата ти си тече, тя е фиксирана и ако щеш да се сгънеш на осем, по-голяма няма да стане, има толкова общо с прозападните настроения, колкото и Северна Корея има с тях. Възможността обаче да се опиташ да останеш на работното си място, извоювайки си увеличение на заплатата, както също казах, не се предвижда.

Например, никой не се сеща да се запита какво точно ще стане, ако всички учители постъпят по предписания начин и заминат да работят нещо друго. Приема се по дефиниция, че този проблем е чисто хипотетичен и сбъдването му е тотално невъзможно. (Между другото отделно ще напиша за учителската стачка, светлото дело на Янка Такева, както и ще се опитам да обясня какво изобщо представлява този феномен стачката, защо не бива да се плашим от него, както и как тя не бива да се прави, като отново ще се спра на госпожа Такева, излизайки с предложението организираните от нея мероприятия да бъдат записани в учебиците по стачкуване под главата “Как не бива да го правим”) Понастоящем настроенията, че учителите (или който и да е) кротко ще си работят, просто щото са длъжни да го правят, са безнадеждно и дълбоко насадени. Ами, как да го кажа, никой не е длъжен, не и ако не получава адекватна оценка за труда си, в случая - парична. Щото просто няма каква друга да е. С потупване по гърба за добре свършена работа човек не може да си плати тока. Именно в това някои хора, сред които съм и аз, виждаме опасността. Тоест, тъй като никой никому не е длъжен, един човек, след като искането му за увеличение на заплатата отстрани изглежда смехотворно, недостойно, неприемливо, достойно за порицание, за размахване на пръст и се определя като мрънкане, действително има един-единствен изход, както неуморно се внушава, тоест да си вземе капата и да се захване с нещо по-доходоносно. Тъй като дискусията тръгна основно от лекарите и учителите, ако те последват съвета да се махнат, като краен резултат българите ще започнат да стават все по-болни и по-неграмотни. Това ще стане, защото фиксирано ниските заплати, които са несъизмерими с европейските цени на стоките и услугите у нас, ще отблъскват кадърните хора от тези професии. Тоест, никой кадърен, здрав и прав млад човек, с IQ над средното, няма да се забие зорлем в Педагогическия, след като има неизброими други възможности, едната от които става все по-примамлива напоследък, а именно да се махне оттук. Педагогическият факултет обаче, за да запълни празните си бройки, ще снижи рязко критериите си и ще започне да приема хора, които до преди няколко години не би ги допуснал дори да почукат на вратата му. Ще започне да приема дори без изпити. Училищните директори ще се принуждават на мястото на напусналия по една или друга причина (или се е хванал с нещо друго, или се е пенсионирал) кадърен преподавател, да назначават хора, които до преди няколко години не би назначил и за чистачи. Критериите при подбор на персонала рязко ще паднат. Самите директори, колкото и добре да си вършат работата, не биха могли по никакъв начин да накарат кадърния преподавател да остане, защото има лимит на заплатата, която биха могли да му предложат, а горната граница на тоя лимит би накарала дори доброволец от Корпуса на мира да се възхити на всеотдайността на човек, останал да практикува професията си при подобно заплащане.

При лекарите и изобщо медицинския персонал положението пък е още по-зле. По-зле не толкова за лекарите, колкото за пациентите, защото резултата от лошото ръководене на здравеопазването са по-непосредствени отколкото при образованието. От училище ще излезеш неграмотен, ама след няколко години. От болницата обаче много скоро можеш да излезеш, но не от тая врата, от която си влязъл. Към лекарската професия погледи винаги ще има отправени, защото по правило тя е доста доходоносна. Е да, тъжен факт за романтичните души, но нашият свят се движи от парите. Въпросът обаче е откъде идват доходите. Ниските заплати на медицинския персонал са перфектната среда за процъфтяването на рушветчийството, просто защото и лекарите не са длъжни да работят за тоя, дето духа. Работата на доброволни начала е достойна за похвала и уважение, но на края на месеца никой не ти ръкопляска, а иска да си платиш сметката. Проблемът обаче е по-сериозен, защото рушветчийството е като СПИН-а, лечение за него още не е измислено. Тоест, хване ли веднъж корени, се множи като троскот и ужасно трудно се преборва. Стига се до един момент, в който и 3 000 лева да стане лекарската заплата, навикът да си поискаш, за да оперираш пациента, ще си е там. Да не говорим и за качеството на персонала. Добрият сърдечно-съдов хирург, за разлика от учителя по български език, много по-лесно ще си намери работа в чужда държава. Никоя уважаваща себе си болница не би се отказала от едно добро попълнение. Така дори след време да успеем да върнем учителите, работещи в частни центрове, в държавното училище, трудно ще убедим добрия лекар да се върне от Германия например, за да поеме равностоен пост в България. У нас напоследък се захващат да следват медицина младежи, които не си мислят “ще стана лекар, защото имам шанс за добра заплата”, а “ще стана лекар, защото имам шанс за добри пари”. Все едно откъде ще дойдат, всички са наясно, че ако лекарите чакаха на една заплата, щяха да имат по-нисък месечен доход от посредствен сервитьор по крайбрежно капанче. Дълги години българската държава, дори от ей точно този момент да реши най-накрая накъде иска да плава и потегли натам, няма да бъде способна да осигури на един лекар условията, които биха му осигурили чужди държави. А българинът има право на следния избор: или да плати на ръка на лекаря в болницата, въпреки че задължително си плаща ежемесечната здравна осигуровка към задължителната единствена каса, или да плати на лекаря в частната клиника. Голям избор, много труден, дума да няма. Кеф ти трън, кеф ти глог.

Държа да отбележа, че в никакъв случай не боядисвам с розова боя Европа. Много ясно, че и там си имат проблеми. Много ясно, че французинът, точно както и българина, като влезе в магазина и види, че доматите са поскъпнали, няма да прелее от радостни чувства и ще коментира този факт. Недоволството е важна част от стремежа към съвършенство. Примирението пък е най-сигурния път към дъното. Разликата между българина и французина обаче е следната: ако французинът види какви са заплатите и какви са цените на доматите у нас, ще обяви българския си събрат за безнадеждно куку, защото вместо да протестира по някакъв начин срещу това положение, той се утешава, че в Бангладеш хората живеели по-зле. Човек, който е потънал до шията в блато може да се утешава, че има и по-зле от него само до едно време.

А докато се равняваме по Бурунди, се класираме сред първенците на най-болните в Европа. Докато се успокояваме, че сума ти угандийци не могат да четат и пишат, не забелязваме как все по-ве4е българ4ета незнаят и нем0гат да напи6ът правилн0 и едн0 и3ре4ение но ,т0ва найстина все оште не е пов0т за тревога. И е тъжно да видиш как все пак има хора, които не могат да проумеят, че евтината работна ръка не води до икономически възход, а води до неконкурентноспособна продукция. Та в тази връзка, нивата на престъпност в САЩ не представляват непосредствен проблем за средния българин, неговите проблеми са други, те са в България, която въпреки че е твърде далеч от социално-икономическия статус на Свазиленд, е и твърде далеч от Европа, в която уж била влязла.