Затъвам във подвижни пясъци
Протягайки в последен гърч ръце
И няма, мили Боже, никой няма
Да чуе вече моето сърце…
Не ще изпитам вече болката
Да бъда жива и гореща от любов,
Да галя с устни топлите му длани…
Нима не чува никой моя зов?!
Крещя и се надвиквам с тишината
Потъвам безвъзвратно миг след миг
И сбрана в пясъчен часовник, тя, Душата,
Раздира се в безмълвен вик.
Протягам длани, търсейки опора
Надеждата отива си завинаги от мен
И миг, преди да ми закрият вечно взора
Душат ме в болка всички мои страхове.
Затънала съм във подвижни пясъци
Загивам вече, скоро няма да съм тук
И никой не усеща празнотата
Родена след последния ми звук…
Я виж какви хубави цъфнали дръвчета си сложила!
И тревата – зеленото й чак мирише! 
(Няма да задълбавам в размисли, че няма да са в розово… )
Пролетен header, крайно време беше, си викам
Прекрасно… не се сещам как по друг начин да отговоря…
Процеп
Тъмнината обгръща тялото топло,
мозъка тръпне от изчисления,
безмислен и труден е опита
да живееш без впечатления.
Затваряш очите и в тъмното шепнеш,
разговаряш със себе си, а може би не.
Замисляме ли се всъщност,
кой определя това което е правилно или добре?
Какво е живота, кой ще ми каже,
защо ли съм тук и накъде да вървя?
Ах често се случва изморен да заспивам,
без да има следа от смисъл в деня.
Боря се в себе си с отражения криви,
рефлектиращи всичко в странна дъга.
Социално, задръжки, приятели, връзки…
Ах колко е близък до мене врага!
Похот и завист, гордост и гняв,
лакомия и леност, и алчност сред тях.
Нима всеки е сляп и не вижда ,
че има поне зрънце смисъл във думата “грях”?
Изплетен от грях се смее близнака,
преодолява се толкова трудно от мен,
защото както пречи така и “помага”
двойника ти, единствено в мисли роден.
А пътят се шири пред мен тъй безкраен,
трънлив, тих и непроменен,
но до него се стига с чистота на сърцето,
далеч от на мислите студения плен.
И пак притихвам в тялото топло,
като в луксозна клетка пълна с храна,
сънят пролазва и ми дава крилата,
за да попътувам, обвит в светлина.
Там където няма реалност,
или където е реалността…
Път със сърце,
безкрайността…
Браво! Хареса ми!
О, прекрасни стихове