Нереален свят

Светът потънал е в мъгла и сякаш е попаднал в облак. Светът е призрачен и нереален. Вървя сред ефимерна белота, обгръщаща ме сякаш е прегръдка на любовник, а около мен се движат призрачни създания. Появяват се като ангели сред кълбестите облачни валма, загърнали лицата си в шалове и после пак изчезват, потеглили към своя собствен, фантастичен свят. В такива дни реалността се губи, разтапя се като снежинка в топла длан, за да се открие това, което инак е незримо за очите. Звуците се променят, заглъхват и изтляват, сякаш ги издават призрачни създания.

Дантелената пелена на сивата мъгла прикрива пошлостта, поне за малко праща реалността в небитието и дава път на нашето въображение, което инак е затворник в оковите на истинския свят. В такива дни сетивата си почиват, докато умът лети над призрачни крепости, докато се рее в облаците като орел, взиращ се за плячка. Падащите листа на дърветата са като златни капки дъжд по безличния асфалт. Светът е нереален, бял и търсещ своята позлата. Отнякъде се чува смях и гукане на гълъб. Мъглата крие олющените фасади на скучното ни ежедневие и носи изненади. Защото ако повярваш, че замък се издига на мястото на порутената сграда, той наистина ще бъде там. Поне до утре, докато все още сме прегърнати от облаци.