Pеалността е въпрос на гледна точка…

Не може да не са ви се случвали странни и необясними неща. Ако все пак сте от хората, които никога през живота си не са имали сблъсък със свръхестественото, то вие сте малцинство. На мен лично са ми се случвали разни паранормални истории, но не за тях ми е думата…

Искам да кажа, че идея си нямам какво точно е реалността. Идеите за матричната същност на Вселената започнаха да се промъкват все по-настойчиво в живота ни далеч преди братя Уашовски да се сетят да направят туй-онуй. Питайте Майкъл Талбот, ако не ми вярвате! Въпросът е какво има отвъд реалността, един въпрос, чийто отговор не съм сигурна дали искам да науча. Все пак, не мога да не отбележа следното: човекът има една странност – постоянно се стреми да подражава. Постоянно иска да твори. (За съжаление обаче много по-отръки му идва да разрушава) През времето на цялото си съществуване е копнял да създава разумни същества, но забележете, не по традиционния и признат от Природата начин! Хм… Нали се сещате за Пигмалион?

Подражанието е неизменна и основна част от човешката природа. Децата и без да ги кара някой, самички се сещат да подражават на възрастните. А възрастните не подражават на по-възрастните, те просто подражават, независимо от пол, възраст, вероизповедание или географско положение. Човекът цял живот твори свои собствени, имагинерни светове. Рисува картини, пише музика, книги, в които се случва това, което на него би му се искало да се случи. Създава свят, в който би искал да живее или самият той, или би искал да прати в него враговете си.

Човекът цял живот е принуден да вдига левъли, тръгва от малкото, в последствие нещата, от които е почнал, стават елементарни за него и така качва малко по малко нивото си. Въпросът обаче е кои са главните герои в тази игра и кои са епизодичните персонажи. Аз например се чувствам като самоосъзнал се второстепенен персонаж, който може и да срещне, а може и да не срещне главния герой в играта. О, Небеса, Господ е геймър!

Но на мен ми е интересно защо, напук на необичайните неща, които са ни се случили, или пък са се случили на наши познати, ние упорито продължаваме да се съмняваме в способностите на някои хора да контактуват по един или друг начин със свръхестественото. Ще се опитам да го кажа така:

Нека си представим свят, в който всички хора са слепи по рождение. Те просто не притежават зрение, никога не са притежавали и не знаят, че такова сетиво въобще съществува. Един ден обаче, по някаква приумица на Геймъра, се ражда човек, който вижда. Естествено, с течение на времето свръхествествените му способности правят впечатление, пуска се слух за странната персона, която много точно узнава къде има дърво, въпреки че се намира на сто мета от него, разбира колко хора има в стаята само като влезе в нея, перфектно отбягва разни предмети, които подло лежат на земята и чакат да го спънат и пр. Свиква се лакарски консилиум, но никой не може да си обясни на какво се дължат неговите паранормални способности! Естествено, здравомислещите хора веднага подозират някаква шашма, предполагат, че той действа в комбина със съучастници, но случаят така и остава неразрешен.

Е, аз лично смятам, че много от необяснимите неща са необясними просто защото на нас ни липсват сетива, с които да ги засечем. Как тогава да разберем къде е границата между възприемането на незримото и най-тривиалната шизофрения?